Имаше най-странното усещане — сякаш се намираше в сън, нереалност се наслагваше над нереалност. Но това беше истинско. Реалността на властта. Погледна към бъдещия си съпруг и го видя с яснота, която почти я погълна. Беше висок млад мъж, по-висок от баща й, и красив. Но в красотата му имаше жестокост, арогантност, която я накара да потрепери. Можеше да види гордостта му, преднамереното внушение за значимостта му; видя ги в начина, по който държеше главата си, в студеното безразличие на очите му.
Дори и така, това още не я беше достигнало; не я бе докоснало или развълнувало. Три години бяха много време. Не можеше да си представи как ще се чувства след три години. Всичко това — този ритуал с договорите, с обети и колебливи обещания — изглеждаше дреболия, която трябва да се направи, за да е доволен баща й.
Усмихна се, погледна към баща си — усещаше гордостта му от нея. Както винаги, това й беше приятно и тя се протегна да докосне и да хване ръката му. Видя как старият Еберт се усмихна на това: нежна, разбираща усмивка. Беше замесен от друго тесто в сравнение с останалата част от семейството. До него съпругата му, Берта, изглеждаше далечна, дистанцирана от всичко около себе си, лицето й — маска на тоталното безразличие към цялата процедура. Висока, елегантна жена със студена, строга красота. Рядка, нечовешка красота.
Със същата яснота, с която беше разгледала сина, Джелка видя как Берта Еберт бе оформила децата си в отсъствието на баща им. Как студената им самовлюбеност беше отражение на нейната.
Хвана ръката на баща си, усети топлотата й, твърдата й сила и от този контакт се усети удобно. Той я обичаше. Със сигурност не би позволил нищо да я нарани.
По пътя насам беше разговарял с нея за причините за този брак. За нуждата да се изградят здрави връзки между Седмината и най-могъщите от новите, търговските семейства. Такъв беше предстоящият път и съюзът й с Ханс щеше да циментира мира, който упорито се бяха борили да извоюват. „Джен Син“ бяха останали неизменно верни на Седмината през последната Война и Ли Шай Тун ги бе възнаградил за лоялността. Клаус Еберт беше получил договори за експлоатация на мини на Марс и луните на Уран, както и големи холдинги в три от малките комуникационни компании. Бракът й щеше да превърне този абстрактен, търговски договор в нещо лично. В нещо от плът и кръв.
Тя го разбираше. Дори и така, пак й изглеждаше много далечно. Преди това трябваше да завърши училище, да изживее остатъка от детството си. Безчувствено погледна към Ханс Еберт, сякаш изучаваше непознат.
Размърда се на мястото си — чашата й беше празна — за да повика слугата. Той дойде при нея без думи, сякаш предугадил желанието й, и се наведе, докато пълнеше чашата й. Преди да се върне сред сенките в стаята, вдигна поглед към нея, за втори път срещна очите й и за момент ги задържа с тъмното си, интимно познаване на нещата, които тя не знаеше.
Джелка извърна глава, погледна покрай баща си, срещна погледа на бъдещия си съпруг. Сини очи, не розови. Плашещо сини. По-студени, по-твърди. Различни…
Потръпна и сведе поглед. И все пак същите. По някакъв любопитен начин същите.
Ван Со-леян вдигна копринената кърпичка към лицето си и избърса очите си. Добре оформеното му тяло леко потреперваше, смехът все още избиваше на устните му, после се изправи и силно подсмръкна, оглеждайки се наоколо си.
Гробницата зад него беше запечатана отново, плочата от палисандрово дърво — отнесена. Слугите бяха заети с метенето на мръсната пътека, докато в едната страна в плътен кръг стояха шестимата неоконфуцианци и тихо разговаряха помежду си.
— Това е странно, Хун, не мислиш ли? — попита Ван с лице към канцлера си, като пренебрегна неодобрителните погледи на другарите си тангове. — Имах видение как брат ми се изправя от ковчега, за да накаже бедните просяци!
— Господарю… — лицето на Хун беше самото слисване. Огледа се към насъбралите се тангове, след което сведе глава.
— Стана случайно…
— Случайно! — смехът на Ван избликна отново. — Защо, това можеше да се случи само на Та-хун! Кой друг освен брат ми можеше да се окаже хвърлен в собствената си гробница! — При последните думи Ван Со-леян показа с жест как ковчегът се плъзга в гробницата.
Беше станало случайно. На върха на стълбището един от носачите се бе спънал, равновесието на ковчега веднага се наруши и останалите носачи го изпуснаха. Цялото съоръжение се прекатури надолу по стълбите и почти изхвърли обитателя си. Съвсем близо зад него, Ван Со-леян бе застанал пред входа на гробницата и се превиваше от смях. Още не беше спрял да се смее. Бе се кискал по време на церемонията, забравил за удивените погледи на гостите.
Сега обаче другарите му тангове се споглеждаха помежду си, отвратени от поведението му. След малко най-старият от тях, Вей Фен, пристъпи напред.
— Какво е това, Ван Со-леян? Да не би да не чувстваш нищо към мъртвия си брат? Днес дойдохме да го почетем — да отдадем дължимото на душата му, докато пътува. А този смях е неподходящ. Забравил ли си обредите, Ван Со-леян? Твой дълг е…
