Когато за втори път насочи ножа към него, той се хвърли напред, блъсна ръката й встрани, след което я сграбчи брутално за врата и размаза главата й в облегалката на стола — веднъж, после втори път. Тя падна и замря.
За момент остана там, дъхът му излизаше с остро съскане от гърлото му, след това се обърна и отново ритна Сладък Дъжд — уцели я в стомаха, така че тя се преви о две и въздухът й излезе. Сега лицето му беше тъмно, изкривено от ярост.
— Вие, лисици… — тихо произнесе той, гласът му трепереше. — Вие, глупави малки кучки…
Ритна отново — удари падналото момиче точно в главата; тогава се извърна и се изплю върху другата.
— Мъртви сте. И двете.
Огледа се, забеляза счупената купа и до нея една бяла нефритова игла, след това се наведе и вдигна ножа от пода. Изправи се, потръпвайки леко, после отиде до вратата, отвори я и повика охраната.
„Между ретината и висшите центрове в мозъчната кора невъзвратимо се загубва невинността на зрението — то се подлага на въздействието на цяла поредица от скрити увещания.“
„Онова, което изживяваме в съня си, ако го изживяваме често, е също толкова част от целостта на душата ни, както и всичко, което изживяваме «наистина»: то ни прави по-богати или по-бедни.“
Бен се изкачи до къщата по пътеката, която се извиваше от залива нагоре по стръмния склон. Щом стигна до долната порта, се обърна и погледна към залива. По далечния бряг беше избуяла нова растителност, която скриваше следите от пожара, бушувал там преди пет години. На билото на хълма, там, където преди беше старата къща, новата растителност свършваше. Там земята беше лъскава и черна.
Високото седемнайсетгодишно момче поклати глава и се обърна към къщата. „Ландскот“ бе дълъг, нисък силует на фона на хълма; старите каменни зидове бяха прясно белосани, покривът — сламен. Пред къщата се простираше градина с цветя — ярки пръски край гладката зеленина на ливадата. Над нея и покрай нея по хълма се виждаха и други къщи — необитавани, но идеално поддържани. Черупки — това бяха те. Част от голямата илюзия. Очите му се плъзнаха по тях бързо-бързо — бяха свикнали с гледката.
Погледна лявата си ръка, облегната на стълба на портата, и усети дълбок, нетърпим сърбеж на мястото, където се съединяваха китката и новата ръка. И нямаше как да се почеше — сърбеше го вътре, под кожата. Възпалението вече беше минало, дланта вече не висеше като тежест, с която още не беше свикнал, както беше през първата година. Но въпреки всичко имаше някакво остатъчно чувство за неудобство.
Белегът беше почти изчезнал — останала беше само малка механична резка между неговата и присадената му плът. Самата ръка изглеждаше съвсем естествена, но това беше само илюзия. Виждал бе какво има под кожния слой от влакна. Беше много по-силна от дясната му ръка, а в някои отношения — дори много по-добра — реагираше на всичко много по-бързо. Започна да я раздвижва, после се усмихна на себе си. Ако искаше, можеше и да му я подсилят: можеше да я трансформира във всякакъв нужен му инструмент.
Отпусна я и продължи да се изкачва по полегатия хълм през горната градина. В средата на ливадата забави крачка, след това спря изненадано — от къщата се чуваше музика. Някой свиреше на пиано. Наклони леко глава и се заслуша — чудеше се кой ли свири. Фразата отначало беше колеблива, акордите — несигурни. После, миг по-късно, същите акорди се повториха — този път уверено; цялата колебливост беше изчезнала.
Загложди го любопитство — прекоси ливадата и влезе вътре. Музиката идваше от всекидневната. Стигна до вратата и погледна вътре. В дъното на стаята зад пианото, с гръб към него, седеше майка му. Ръцете й бяха леко отпуснати върху клавишите.
— Мамо? — Бен се намръщи. Не разбираше. Повторението на фразата беше уверено, почти професионално, сякаш не свиреше майка му.
Тя се обърна изненадано и по бузите й изби слаба червенина.
— Аз… — засмя се и махна с ръка. — Да, аз бях. Ела. Ще ти покажа.
Той се приближи и седна до нея на малката пейка пред пианото.
— Ново е — погледна той пианото. И непринудено добави: — Не знаех, че свириш.
— Много време не съм свирила — съгласи се тя, но въпреки това започна да свири: дълъг въвеждащ пасаж, по-сложен от фразата, която бе изсвирила преди това — бързо, страстно парче, изсвирено с увереност и умение, които липсваха предния път. С учудване и радост наблюдаваше как ръцете й се движат по клавиатурата.
