Счупеното колело полностью

— Прекрасно е! — възкликна той, щом тя свърши. — Какво беше това?

— Шопен. От „Прелюдиите“ — тя се засмя, после се обърна и го погледна. Очите му светеха от възторг.

— Но аз продължавам да не разбирам. Това беше чудесно!

— О, не бих казала — тя се облегна назад и се загледа в клавиатурата. — Доста съм схваната. Отдавна не съм свирила.

— Защо не си свирила досега?

— Защото това те обсебва целия.

Каза го, без да го погледне, сякаш това обясняваше всичко. Той върна погледа си върху ръцете й; видя как изписват форми над клавишите.

— Трябваше да мисля за тебе и за Мег. Нали разбираш — не можеше и двете. Не можех и да свиря, и да се грижа за вас. А исках сама да ви отгледам. Не можех да се доверя на никой друг.

— И се отказа от това?!

Вече съвсем нищо не разбираше. Да имаш такава дарба — и да не я използваш. Не беше възможно.

— О, знаеш ли колко пъти ми се е искало да свиря! Копнеех да свиря. Все едно отвиквах от някакъв наркотик. Силен наркотик, който създава зависимост. И като се лиших от тази част от себе си, сякаш се чувствах по-малко човек. Но нямах избор. Исках да ви бъда майка, а не просто някакво присъствие, което се мярка в живота ви.

Той се намръщи — не можеше да схване. Това го накара да осъзнае колко малко всъщност знае за майка си. Тя беше нещо прекалено близко, прекалено познато; никога не се беше сещал да я разпита за самата нея, за живота й, преди да срещне баща му.

— Нали разбираш — майка ми и баща ми вечно ги нямаше… — ръцете й оформиха мажорен акорд, след него — два бързи минора. Звучеше познато и въпреки това — също както при Шопен — не можеше да се сети.

— Бях решена да не постъпвам с вас така. Спомням си колко самотна се чувствах. Колко необичана — тя се усмихна, протегна ръка, хвана дясната му длан — човешката — и я стисна.

— Разбирам.

Онова, което тя беше направила заради тях, го изпълваше с благоговение. Той си припомни музиката, която бе изсвирила — пасажите, които подчертаваше, които забавяше. Почти усещаше музиката. Почти.

— И какво е да го можеш?

Тя продължително си пое дъх — изведнъж сякаш се отдалечи, като че ли гледаше през него, почти недоловима усмивка играеше по устните и в очите й. След това разтърси глава.

— Не, не мога да ти го обясня. Нямам думи за това. Чувствам се особено. Въодушевена, предполагам. Променена. Някак си различна. Но не мога да ти кажа точно какво е.

За първи път в живота си Бен усети нещо като завист, докато се взираше в лицето й. Не ревнива и злобна завист, а силно желание за съревнование.

— Но сега… защо?

— Не се ли сети? — тя се разсмя и постави дясната му длан върху клавишите. — Обикновено се досещаш бързо!

— Ще ме учиш да свиря?

— И двама ви ще уча. — Тя се изправи и застана зад него така, че да може да движи ръцете и дланите си. — Мег ме помоли. А не иска да се учи, ако не се учиш и ти.

Той се замисли, след това кимна.

— Какво беше онова, което свиреше, когато влязох? Първия път звучеше така, сякаш сега го учиш, а се оказа, че го знаеш отлично.

Тя се наведе, топлината й лъхна раменете му, дългата й тъмна коса докосна бузата му.

— Защото не е написано за пиано, затова. Писано е за струнната и духовата секция на оркестър. От Григ. „Сватбен ден в Тродлхауген“. — Тя постави ръцете си от двете страни на неговите и повтори фразата, която беше чул, после изсвири и втора подобна.

— Хубаво е — обади се той. Простотата на музиката му допадаше.

— Върна се доста рано — рече тя. — Какво става? Не искаш ли да отидеш до града?

Той се обърна и срещна погледа й.

— Татко се обади. Тангът го е помолил да поостане няколко дена.

На лицето й се мярна мимолетно огорчение. Не беше виждала Хал от три месеца.

— Още няколко дена — повтори тихо тя. — Е, добре, бързо ще минат. — След това се усмихна и опря ръка на рамото му. — Може да си устроим пикник. Ти, аз и Мег. Като едно време. Какво ще кажеш?

Бен я погледна отново — виждаше я в нова светлина. Лека усмивка играеше на устните и в очите му.

— Ще бъде хубаво — отговори той. Но мислите му вече тичаха напред, съзнанието му прехвърляше възможностите, които му даваше клавиатурата. Все по-напред. — Да — добави той, стана и се приближи до нея. — Също като едно време.

Следващата сутрин завари Бен в тъмната всекидневна, приклекнал, вперил напрегнат поглед в екрана, който наполовина изпълваше отсрещната стена. Гледаше един от специалните репортажи на службите за сигурност, подготвен за баща му преди месеци, след убийството на танга на Африка. Документът беше интересен, защото показваше неща, смятани за твърде противоречиви — твърде подстрекателски, за да се показват на публичен екран.