Тя моментално изключи фаровете, излезе от колата и включи усилвателите за светлина и за далечно гледане. И двете коли бяха празни, но — тя бързо включи инфрачервения усилвател — гумите и джантите бяха още топли. И макар от мястото, където се намираше, да не се виждаше добре, изглежда, лампите в техния апартамент бяха запалени.
Студена тръпка мина по гърба й. От това, което бе видяла и в селото, и в града, за Квазама среднощните посетители не бяха обичайни. Възможно ли бе да са куриери от Милика с вест до Доло от баща му?
Или Мангъс беше наел други хулигани?
Джин тихо изруга и отново подкара колата. Влизането през предната врата беше изключено, разбира се, дори ако беше нещо толкова невинно, като съобщение от дома на Доло, тъй като нямаше никакво обяснение защо тя, една жена, е била самичка навън през нощта. А ако Доло беше в беда, тя нямаше никакво намерение да се набута право в ръцете на нападателите му.
Но винаги има и заобиколни пътища…
Джин зави на следващия ъгъл и паркира колата през една пресечка в редица от еднакви коли. После, като включи усилвателите на всичките си сетива и се придържаше в сенките, се върна до сградата — откъм задната страна. Сградата не предлагаше много възможности за катерене, но пък нямаше време за губене. Тя се огледа, присви колене и скочи.
Стъпи на покрива съвсем тихо, мина безшумно по керемидите, наведе се над ръба и огледа вътрешния двор за признаци на живот. Доколкото можа да види, нямаше такива. Не беше изненадващо. Отвън можеше да се стигне до вътрешния двор само през отделните апартаменти, а нямаше никаква причина някой да наблюдава мястото, след като бяха установили, че тя не се крие там. Джин стисна зъби, затърси опори, за които да се хване, не намери такива и скочи на земята.
Не можа да го направи така тихо, както скачането на покрива и остана неподвижна, както й се стори, безкрайно дълго. После включи звуковите усилватели на пълна мощност в очакване на някаква реакция. Но жителите на Азрас сигурно имаха традиционната способност на гражданите да спят при шум и след минута тя стана и скочи на задния балкон на техния апартамент.
През плъзгащата се стъклена врата видя разсеяна светлина от кухненския бокс и от дневната. За нещастие това беше всичко, което можа да види — разположението на стаите не позволяваше директен поглед в предната част на апартамента. Притисна ухо до стъклото, но не чу нищо. Тя се намръщи, насочи кутрето си към ключалката на вратата и стреля с металорежещия лазер.
Пукането и разцепването на изпарения от лазерния лъч метал прокънтя като гръмотевица в ушите й, но отвътре не последва никаква реакция. Тя открехна вратата, промъкна се вътре и затвори. От дневната се чуха тихи стъпки.
Джин задържа дъх и включи звуковите усилватели на максимална мощ. До слуха й достигна шум от дишане… на един човек.
„Значи цялата компания се е измела?“ Очевидно… но нямаше смисъл да рискува. Тя изви ръце, опря леко палци върху спусъците на ноктите на средните си пръсти, изправи кутретата си в положение за стрелба и влезе в дневната.
Доло, застанал до прозореца, се обърна като ужилен.
— Джин! — ахна той, сякаш виждаше дух. — Стресна ме.
— Извинявай — отвърна тя и бързо се огледа. Беше самичък. — Мислех, че може да си в беда — добави тя и отпусна ръце.
— В беда съм — въздъхна той и с клатушкане отиде до канапето и се отпусна на него. — Но ти си в по-голяма беда. Те знаят коя си.
— Кои те? — попита Джин и сърцето й заби по-бързо. — Мангъс?
— Още по-лошо. Шахни — изсъска през стиснати зъби Доло. — Преди малко бях посетен от някой си Мофрен Омнати и двама от неговите хора. Те знаят, че си чуждоземка, и те търсят. Успях… може би… да ги убедя, че си откраднала колата ми и си се отправила на север към Солас.
На Джин й трябваше един миг, за да осмисли чутото. Тя знаеше, че в края на краищата ще се случи. Но не беше очаквала да стане толкова скоро.
— Каза ли им, че работим заедно?
— За толкова глупав ли ме мислиш? — озъби се той. — Разбира се, че не съм. Представих се за самата невинност, казах им, че си непозната, която ме е помолила да я закарам до Азрас и след това е изчезнала. За щастие… според мен… те намериха сигнализиращия апарат, който ми остави, и решиха, че си го използвала да чуеш като заспя, след което си се върнала и си взела ключовете от колата.
Джин прехапа устна.
— Теория не по-лоша от всяка друга. Дано да не са я измислили, за да те убедят, че са ти повярвали.
— Е, както виждаш, отидоха си, нали?
— Може би. Всъщност видя ли ги да си отиват?
— Да, видях, че колата им замина.
— Само една кола? Когато пристигнах, отпред имаше две.
Доло промърмори нещо и се изправи.
— Трябва да…
— Не, няма нужда да гледаш — спря го Джин. — Ако са ме видели, че влизам, вече е късно. А ако не са, не е необходимо да изглеждаш необичайно подозрителен.
Доло примига смутено.
— Мислех, че са ми повярвали. Надявах се, че приемат за вярна всяка моя дума поради положението на баща ми.
