— О, просто случайно се намирах в квартала — рече тя безгрижно, докато оглеждаше дупките в стената ми, през които ни зяпаха десетина личица. Чуваха се гласовете на други деца, които разпитваха Сатиш за нея.
— Минаваше оттук, а? А не можеше ли да не ме завариш у дома, за малко?
— Хей, не си предизвиквай късмета! — присмя ми се тя.
— Не мога да се удържа. Генетично ми е заложено. Произхождам от стар род на хора, предизвиквали късмета си. Не го приемай лично.
— Всичко приемам лично — точно това е да си
— Всъщност имам уговорка за обяд…
— О… Е, добре тогава.
— Не, не. И ти си добре дошла, ако желаеш. Поканата е открита. Днес ще имаме празничен обяд, тук. Много ще се радвам, ако ти… ни бъдеш гостенка. Мисля, че ще ти хареса. Прабу, кажи й, че ще й хареса.
— Ще обядваме много хубав обяд! — потвърди Прабакер. — За мене си, аз си държах корема празен, за да го натъпча дебело!
— Добре — каза тя бавно, а после ме погледна. — Този твой Прабакер е много убедителен.
— Де да беше видяла баща му — отвърнах, като клатех глава и вдигнах примирено рамене.
Гърдите на Прабакер се издуха от гордост и той залюля радостно глава.
— Е, къде отиваме?
— Обядът е в Селото в небето — обясних.
— Май не съм го чувала — намръщи се тя.
Двамата с Прабакер се засмяхме, а бръчките на леко подозрение по челото й се задълбочиха.
— Не, няма как да си го чувала, но мисля, че ще ти хареса. Слушай, ти тръгвай с Прабакер. Аз ще се измия и ще си сменя ризата. Само за няколко минути!
— Добре — съгласи се тя.
Очите ни се срещнаха. По някаква причина тя задържа върху мен изпитателния си поглед. Изражението й ми беше непонятно и все така се мъчех да го разчета, когато тя пристъпи до мен и бързо ме целуна по устните. Беше приятелска целувка, импулсивна, щедра и безгрижна, но си позволих да повярвам, че е нещо повече. Тя излезе с Прабакер, а аз се завъртях на един крак, възкликнах радостно шепнешком и затанцувах. Погледнах нагоре и видях надничащите през дупките деца, които ми се кикотеха. Направих им страшна физиономия и те се разсмяха още по-силно, а после се впуснаха във вихрени пародии на моя танц. Две минути по-късно галопирах подир Прабакер и Карла, като тичешком подпъхвах ризата си в панталоните и изтръсквах водата от косата си.
Също като много други бордеи в Бомбай, и нашият бе възникнал, за да обслужва нуждите на строеж — две трийсет и пет етажни сгради, кулите на Световния търговски център, които строяха на брега на залива „Колаба Бек“. Занаятчиите и работниците, които работеха на строежа, бяха настанени в миниатюрни бараки, построени край строителната площадка. По онова време компаниите, които проектираха и строяха големи сгради, бяха принудени да предоставят и земя за настаняване. Мнозина от занаятчиите бяха странстващи работници, които отиваха там, където имаха нужда от уменията им, и чиито истински домове бяха на стотици километри далече, в други щати. Повечето работници от самия Бомбай просто нямаха други домове, освен онези, в които ги настаняваха работодателите. Всъщност много мъже поемаха риска на тази трудна и опасна работа единствено за да се сдобият със сигурен покрив над главата си.
Компаниите естествено имаха изгода да се подчинят на закона, постановяващ предоставяне на земя и настаняване, защото това ги устройваше чудесно в друго отношение. Близостта, пораждаща се в работническите бараки, осигуряваше на компанията чувство за единство, семейна солидарност и вярност, което беше добре дошло за работодателите. Времето за пътуване до работата и за прибиране отпадаше, когато мъжете живееха на самата площадка. Жените, децата и близките на работниците осигуряваха постоянен източник на допълнителна работна сила. Наемаха ги и им възлагаха работа ден за ден, според нуждите на момента. А и беше много по-лесно да влияеш и до известна степен да контролираш работна сила от няколко хиляди души, когато те живеят на едно и също място.
При проектирането на кулите на Световния търговски център била отделена голяма площ за колиби — повече от триста парцела. С подписването на договора работниците получавали парцел и определена сума, с която да купят бамбукови пръти, тръстикови рогозки, конопени въжета и дъски. После всеки сам строял дома си с помощта на семейството и приятелите. Паянтовите колиби постепенно започнали да се вият като плитка и се превърнали в крехка коренова система за огромните кули, които щели да се появят тук. Изкопали грамадни подземни кладенци за осигуряване на вода. Заравнени били първите улици и пътеки. Най-сетне ги опасали с висока ограда от бодлива тел, за да пречи на самоволно нанасящите се. И така се родил законно разположеният тук бордей.
