Пръстеният под беше напукан и целият на буци. По стените имаше дупки колкото юмрука ми, които излагаха на показ моя живот пред улисаната в работа и свади оживена улица навън. Деца надничаха през дупките към мен и Карла и подчертаваха още повече липсата на всякакво уединение тук. Кухнята ми се състоеше от един газов котлон, две чаши, две метални чинии, нож, вилица, лъжица и няколко кутии с подправки. Тя цялата се побираше в един картонен кашон, сложен в единия ъгъл. Имах навика да купувам колкото за едно ядене, така че храна нямаше. Водата държах в глинено гърне — матка. Вода от коптора. Не можех да й я предложа, защото Карла не би могла да я пие. Единствената, ми мебелировка бяха шкафът за лекарства, масичка, стол и дървена табуретка. Спомних си колко приятно ми беше, когато ми дадоха тези оскъдни мебели и колко рядко се намираха такива в бордея. През очите й аз видях пукнатините в дървото, петната от плесен, счупеното, вързано с тел и канап.
Погледнах я отново, седнала на табуретката, как пали цигара и издишва дима през ъгълчето на устата си. Изведнъж ме обхвана ирационална неприязън. Почти се сърдех, че ме е накарала да прозра грозноватата истина за дома си.
— Не е… не е кой знае какво. Аз…
— Много си е добре — тя сякаш надничаше в душата ми. — Някога живях цяла година в Гоа в такава колиба. И бях щастлива. Няма ден, в който да не ми се иска да се върна там. Понякога си мисля, че големината на щастието ни е обратнопропорционално на големината на дома ни.
При тези думи тя вдигна високо лявата си вежда, предизвиквайки ме да отговоря и да я срещна на нейното ниво, и с този жест всичко между нас вече беше наред. Вече не изпитвах неприязън. Знаех, кой знае защо бях сигурен, че желанието малката ми къщичка да е по-голяма, по-светла и по-великолепна бе само в моите мисли, не в нейните. Тя не съдеше. Само разглеждаше и виждаше всичко, дори какво чувствам аз.
Дванайсетгодишният син на съседите Сатиш влезе в колибата, понесъл на хълбока си мъничката си двегодишна братовчедка. Застана близо до Карла и я зяпна неволно. Тя също се втренчи в него и останах поразен колко си приличаха двамата в този миг — индийчето и европейката. И двамата имаха пълни, изразителни устни и коса, черна като нощното небе; и въпреки че очите на Карла бяха морскозелени, а на момчето — с цвета на тъмен бронз, и двата чифта очи гледаха със сериозно изражение, пълно с интерес и веселие.
—
Той ми пусна бърза усмивка и припна навън. Карла беше първата
— Е, кажи как ме намери? Как изобщо се промъкна тук? — попитах я аз, когато останахме сами.
— Промъкнала съм се? — намръщи се тя. — Нали не е незаконно да ти гостува човек?
— Не — засмях се аз, — но и не е обичайно. Тук не ми идват много гости.
— Всъщност беше лесно. Просто излязох на улицата и помолих хората да ме доведат при теб.
— И те те доведоха тук?
— Не точно. Много те вардеха, нали знаеш. Първо ме заведоха при твоя приятел Прабакер и той ме доведе при теб.
— Прабакер?
— Да, Лин, трябвам ли ти? — Прабакер, напуснал подслушвателския си пост навън, се показа на вратата.
— Нали щеше да си караш таксито — измърморих и си придадох строгото изражение, което знаех, че най-много го развеселяваше.
— Таксито на братовчед ми Шанту — ухили се той. — Карах, да, обаче сега другият мой братовчед, Пракаш, той кара, а аз си вземам двата часа обедна почивка. Бях у Джони Пурата, у неговата къща, когато хората дойдоха там с госпожица Карла. Тя иска да те види и аз дойдох тук. Много хубаво, нали така?
— Хубаво е, Прабу — въздъхнах.
Сатиш се върна с поднос с три чаши горещ сладък чай. Той ни ги подаде и отвори пакетче с четири бисквити „Парле Глуко“, които ни поднесе тържествено. Очаквах да изяде четвъртата бисквита, но той я сложи на дланта си, раздели я на две равни части с нокътя на палеца си и я счупи. Сравни ги, избра тази, която беше мъничко по-голяма, и я подаде на Карла. Другата даде на братовчедчето си, което седна на вратата и я загриза радостно.
Седях на стола с права облегалка. Сатиш дойде, приклекна на пода в краката ми и облегна рамо на коляното ми. Бях достатъчно голям и от тази рядка проява на привързаност разбрах, че съм постигнал пробив при Сатиш. И същевременно бях достатъчно малък да се надявам, че Карла го е забелязала и се е впечатлила.
Допихме чая, Сатиш събра празните чаши и излезе, без да каже и дума. На вратата се усмихна на Карла, примига с дългите си мигли, хвана братовчедка си за ръка и я отведе.
— Много мило момче — отбеляза тя.
— Да. Синът на съседа ми. Днес ти наистина го вдъхнови. Обикновено е много срамежлив. Е, какво те води в скромния ми дом?
