Лекувах няколко деца и младежи, тормозени от бандите. Обитателите на бордея не можеха да разчитат на полицията за помощ — на ченгетата бе платено да проявят късогледство — и затова се обединиха, за да се защитят. Касим Али създаде детски бригади, които обикаляха границите на бордея като патрул, и няколко взвода от силни младежи, които придружаваха хората до пазара и обратно.
Вече бяха станали няколко сблъсъка. Всички знаехме, че когато дойде мусонът, насилието ще нарасне. Напрежението все повече се усилваше. Но войната със собствениците на магазини не обезкуражи обитателите на бордея. Точно обратното, популярността на собствениците на дюкяни вътре в бордея значително нарасна. Те станаха едва ли не герои и откликнаха със специални разпродажби, намаляване на цените и карнавална атмосфера. Гетото беше жив организъм — за да отблъсне външните заплахи, то произвеждаше антитела: кураж, солидарност и онази отчаяна и величествена любов, която обикновено наричаме инстинкт за самосъхранение. Ако бордеят претърпеше провал, не оставаше нищо друго.
Един от младежите, ранен при нападение над наши снабдители, работеше на строежа край бордея. Името му беше Нареш. Беше на деветнайсет години. Гласът му и увереното чукане по отворената врата на колибата ми прекъснаха моето кратко и спокойно усамотение, когато приятелите и съседите ми последваха Кано и мечкарите навън от бордея. Нареш не изчака да му отговоря, а влезе в колибата и ме поздрави на английски:
— Здравей, Линбаба. Всички разправят, че си прегърнал мечката.
— Здравей, Нареш. Как е ръката ти? На преглед ли идваш?
— Ако имаш време, да. — Той мина на марати, родния си език. — Излязох в почивка, трябва да се върна на работа след петнайсет-двайсет минути. Но мога да дойда друг път, ако си зает.
— Не, няма проблеми. Ела, седни, ще я прегледам.
Бяха порязали ръката на Нареш над лакътя с остър бръснач. Раната не беше дълбока и би трябвало да заздравее бързо, нужна беше само превръзка. Ала нечистотиите и влагата на работното му място увеличаваха риска от инфекция. Превръзката, която му бях сложил само преди два дни, беше замърсена и пропита от пот. Махнах я и я сложих в найлонов плик, за да я хвърля по-късно в някой от общите огньове.
Раната бе започнала да заздравява добре, но беше сърдито червена, с жълтеникави петънца. Прокажените на Кадербай ме бяха снабдили с десетлитров контейнер хирургически дезинфектант. Измих си ръцете с него, а после почистих и раната, като я изстъргах така, че не остана и следа от бялата инфекция. Сигурно болеше, но Нареш го понесе с каменно лице. След като раната засъхна, я напудрих с антибиотик и я превързах с чиста марля и бинт.
— Прабакер ми каза, че онази вечер едва си се измъкнал от полицията, Нареш — подхвърлих, запъвайки се, на развален марати, докато работех.
— Прабакер има разочароващия навик да казва истината на всички — намръщи се Нареш.
— На мен ли го казваш — отвърнах бързо и двамата се разсмяхме.
Също като повечето жители на Махаращра, и Нареш се радваше, че се опитвам да науча езика му, и също като повечето от тях той говореше бавно и много внимателно, за да ме насърчава да го разбера. Между марати и английския, както ми се струваше, нямаше нищо общо — никакви прилики и познати думи, както между английския и немския, например, или английския и италианския. Но все пак марати се учеше лесно, защото жителите на Махаращра бяха поласкани, че искам да го науча, и имаха голямо желание да ми го преподават.
— Ако продължаваш да крадеш с Асиф и бандата му, ще те хванат — казах аз по-сериозно.
— Знам, но се надявам да не ме хванат. Дано Просветленият е на моя страна. Заради сестра ми е. Виж, моля се нищо лошо да не се случи с мен, защото не крада заради себе си, а заради сестра си. Тя скоро ще се омъжва и нямаме средства да изплатим обещаната зестра. Аз съм длъжен да я осигуря. Аз съм най-големият син.
Нареш беше храбър, умен, трудолюбив и добър с децата. Колибата му не беше много по-голяма от моята, но той я делеше с родителите си и шестима братя и сестри. Спеше навън, на твърдата земя, за да има вътре повече място за по-малките. На няколко пъти бях посещавал дома му и знаех, че цялото му имущество на света се побираше в едно найлоново пликче — един кат груби дрехи, чифт прилични панталони и риза за официални случаи и за посещенията в храма, книга с будистки стихове, няколко снимки и тоалетни принадлежности. Нищо друго нямаше. Всяка спечелена на работата или от дребни кражби рупия той даваше на майка си и при нужда искаше от нея дребни суми. Не пиеше, не пушеше и не играеше комар. Бедняк без перспектива да преуспее скоро, той нямаше приятелка и шансът му да си намери беше съвсем малък. Единственото развлечение, което си позволяваше, бе да отиде на някое евтино кино с колегите от работата веднъж седмично.
Но въпреки всичко той беше весел и оптимистично настроен младеж. Понякога, когато се прибирах през бордея късно нощем, го виждах да спи свит на пътеката пред семейната колиба. Мършавото му младо лице бе отпуснато в уморена усмивка.
