Шантарам полностью

— А ти, Нареш? — попитах го, докато закопчавах превръзката с безопасна игла. — Кога ще се ожениш?

Той се изправи и започна да сгъва и разгъва тънката си ръка, за да отпусне бинта.

— След като се омъжи Пунам, остават още две сестри за омъжване — обясни той с усмивка, като клатеше глава. — Първо трябва да омъжим тях. В този наш Бомбай беднякът трябва да търси съпрузи, преди да си потърси съпруга. Смахнато е, нали? Амчи Мумбай, Мумбай амчи! Това е нашият Бомбай, и Бомбай е наш!

И той излезе, без да ми благодари, както беше обичайно за хората, които лекувах в колибата си. Знаех, че тези дни ще ме покани на вечеря у тях или ще ми донесе подарък — плод или някакво специално благовоние. Хората показваха благодарността си, вместо да я изказват, и аз вече го бях приел.

След като Нареш излезе от къщата ми с чиста превръзка, няколко души, които го бяха видели, дойдоха за лечение. Приех ги един по един — ухапвания от плъхове, треска, инфектирани обриви, гъбички. С всекиго побъбрих и научих клюките, постоянно кръжащи из уличките и канавките като вездесъщи вихрушки.

Последната ми пациентка бе възрастна жена, придружена от племенницата си. Оплакваше се от болки в гърдите отляво, но крайностите на индийската скромност твърде усложняваха прегледа. Помолих момичето да извика и други, за да ми помогнат. Две нейни млади приятелки дойдоха в колибата ми. Те опънаха дебело одеяло между мен и жената и напълно я скриха от погледа ми. Момичето застана до леля си така, че да може да гледа над одеялото и да ме вижда, а аз седнах от другата страна. После започнах да докосвам собствените си гърди тук и там, а младата племенница повтаряше движенията ми по гърдите на леля си.

— Тук боли ли? — попитах и натиснах гърдите си над зърното. Зад паравана племенницата натисна гърдата на леля си и повтори въпроса ми.

— Не.

— А тук?

— Не, не тук.

— Ами тук?

— Да. Тук боли — отвърна тя.

— А тук? Или тук?

— Не, не там. Малко тук.

С тази пантомима и чрез невидимите ръце на племенницата аз най-сетне установих, че възрастната жена има две болезнени бучки в гърдата. Освен това научих, че има болки, когато вдишва дълбоко и когато вдига тежко. Написах бележка на доктор Хамид, като му споделих наблюденията си от втора ръка и изводите си. Тъкмо дообяснявах на момичето, че трябва да заведе веднага леля си в кабинета му и да му даде бележката, когато един глас се обади зад мен:

— Знаеш ли, бедността ти отива. Ако някога наистина пропаднеш, сигурно ще си неустоим.

Обърнах се изненадано и видях Карла, подпряла се на вратата със скръстени ръце. Иронична полуусмивка играеше в ъгълчетата на устата й. Беше облечена в зелено — свободни копринени панталони и блуза с дълги ръкави и шал в по-тъмен зелен цвят. Зеленото на топла плитка вода в лагуна от сънищата сияеше в очите й. Тя бе прекалено красива — красива като руменеещия летен залез върху облачни струи, покрили цялото небе.

— Откога си тук? — разсмях се аз.

— Достатъчно дълго, че да видя странната ти система на лечение чрез вяра в действие. Да не би да лекуваш хората с телепатия?

— Индийските жени много се инатят, когато се налага непознати да им пипат гърдите — отвърнах, след като пациентката и близките й се изнизаха покрай Карла навън.

— Никой не е съвършен, както би казал Дидие — изрече тя провлачено, извила устни почти в усмивка. — Липсваш му, между другото. Поръча да ти предам много поздрави. Всъщност, липсваш на всички ни. Не сме те виждали в „При Леополд“, откакто пое задълженията на Червения кръст.

Зарадвах се, че Дидие и другите не са ме забравили, но не я поглеждах в очите. Когато бях сам, в коптора аз се чувствах незастрашаван от нищо и задоволително зает. Когато виждах приятели, идващи отвъд тези ширнали се акри земя, част от мен се свиваше от срам. Страхът и вината са черните ангели, които преследват богатите, каза ми веднъж Кадер. Не бях сигурен дали е истина, или той просто искаше това да е истина, но от опит знаех, че отчаянието и унижението преследват бедните.

— Влез, влез! Истинска изненада! Седни… седни тук, докато аз… поразтребя малко.

Тя влезе и седна на дървеното столче, а аз изтръсках последните боклуци в найлоновото пликче, с употребявани тампони и бинтове. Отново измих ръцете си със спирт и наредих лекарствата на етажерката.

Тя се огледа из малката колиба — оглеждаше всичко с критично око. Докато погледът ми следеше нейния, аз също видях малката си къщичка като вехта опърпана барака, каквато всъщност беше. Тъй като живеех в нея сам, тя ми се струваше разточително просторна в сравнение с пренаселеността навсякъде около мен. Но когато Карла беше до мен, колибата ми изглеждаше тясна и мизерна.