Шантарам полностью

Фарид стана и донесе огромно, разкошно наргиле с шест виещи се маркуча и го постави на пода между нас, до масата. Останалите запушиха мундщуците с длани, Фариц прокара пламък над купичката с формата на лале и аз го разпалих. Беше смес от хашиш и марихуана, известен като ганга-джамуна, кръстени на двете свещени реки Ганг и Ямуна. Беше толкова силна и излизаше с такава мощ от наргилето, че кръвясалите ми очи се разфокусираха почти веднага и попаднах под леко халюцинаторно въздействие — контурите на чуждите лица се размиха и движенията им лекичко се забавиха във времето. Луис Карол — така го наричаше Карла. Толкова съм напушена — казваше тя — че получавам Луис Карол. По Маркуча струеше толкова дим, че го преглъщах и пак го издишвах шумно. Запуших мундщука и започнах да наблюдавам на каданс как другите пушат, един след друг. Тъкмо бях започнал да овладявам размазаната усмивка, която се пльосна върху пластилиновите мускули на лицето ми, и пак дойде редът ми да пуша.

Пушенето беше нещо сериозно — нямаше смехове и усмивки. Нямаше разговори и никой не поглеждаше никого в очите. Мъжете пушеха със същото печално и вглъбено безстрастие като при дълго пътуване с асансьор, пълен с чужди хора.

— А сега, господин Лин — подкани ме Кадербай с любезна усмивка, щом Фарид прибра наргилето и се зае да чисти паничката от пепелта, — тук си имаме обичай гостът да предлага темата за разговор. Обикновено това е религиозна тема, но не е задължително. За какво бихте искали да побеседваме?

— Аз… аз… не съм сигурен какво точно имате предвид? — заекнах, а мозъкът ми избухна беззвучно във фрактални повторения на десена на килима под краката ми.

— Предложете ни тема, Лин. Животът и смъртта, любовта и омразата, верността и предателството — обясни Абдел Гани, описвайки с пухкавата си длан разкривени кръгчета с всяко предложение. — Ние тук сме като дискусионно общество, нали разбирате. Срещаме се всеки месец поне по веднъж и когато приключим с деловите и личните въпроси, обсъждаме философски теми и тям подобни. Това е нашето развлечение. А сега тук при нас сте вие, англичанин, който ще ни предложи тема за обсъждане на вашия език.

— Всъщност не съм англичанин.

— Не сте англичанин? А какъв сте тогава? — настоя да узнае Маджид. В бръчките на челото му се таяха дълбоки подозрения.

Въпросът си го биваше. Според фалшивия паспорт в моята раница в бордея аз бях гражданин на Нова Зеландия. На визитката в джоба ми пишеше, че съм американец на име Гилбърт Паркър. Хората в село Сундер ме бяха прекръстили на Шантарам. В бордея ме знаеха като Линбаба. Много хора в собствената ми страна ме познаваха като лице от плакат с надпис „Издирва се“. Но дали тази страна е моята? — запитах се. — Имам ли страна?

Чак когато си зададох този въпрос, осъзнах, че вече имам отговор. Ако наистина имах страна, народ, избран от сърцето ми, това беше Индия. Знаех, че също така съм и беглец, изгнаник без държава, също като хилядите афганистанци, иранци и други, прекосили горящия мост до Бомбай, изгнаниците, хванали лопатата на надеждата и погребали миналото в пръстта на собствения си живот.

— Аз съм австралиец — признах за пръв път, откакто бях дошъл в Индия, подчинявайки се на инстинкта, който ме предупреждаваше да кажа на Кадербай истината. Странно, но това ми се стори по-голяма лъжа от всички самоличности, които бях използвал някога.

— Колко интересно — отбеляза Абдул Гани, вдигна вежда и кимна мъдро на Кадербай. — А какво ще ни предложите като тема, Лин?

— Всякаква ли може да бъде темата? — попитах, за да спечеля време.

— Да, вие избирате. Миналата седмица разговаряхме за патриотизма — задълженията на човек към Бога и какво дължим ние на държавата. Твърде увлекателна тема. А за какво ще ни предложите да разговаряме тази седмица?

— Е… в плаката на Сапна има едно изречение — „нашето страдание е наша религия“, нещо такова. Но то ме накара да се замисля за друго. Преди няколко дни полицията пак дойде и събори много къщи в жопадпати и докато ние наблюдавахме, една от жените до мен каза… „наш дълг е да работим и да страдаме“ — или нещо подобно, доколкото можах да разбера. Каза го много спокойно и непресторено, сякаш го приема и се е примирила, и го разбира напълно. Но аз не го разбирам и мисля, че никога няма да го разбера. Ето защо може би е редно да предложа този въпрос. Защо хората страдат? Защо лошите хора страдат толкова малко? И защо добрите страдат толкова много? Не, не говоря за себе си — всички страдания, които аз съм преживял, съм си ги причинил сам. И Господ знае, че съм причинил много страдания на други хора. Но все пак не разбирам — особено страданията на хората в бордея. Затова… страданието. Можем да поговорим за това… съгласни ли сте?

Потънах, малко плахо, в мълчанието, с което бе посрещнато предложението ми, но мигове по-късно Кадербай ме удостои с топла, одобрителна усмивка.