Шантарам полностью

— Хубава тема, Лин. Знаех си, че няма да ни разочаровате, Маджидбай, призовавам вас да започнете нашия разговор.

Маджид прочисти гърло и се обърна с кисела усмивка към домакина. Почеса рунтавите си вежди с палец и показалец, а после се впусна в дискусията с увереността на мъж, свикнал да изказва мнението си.

— Страданието… чакайте да видя. Мисля, че страданието е въпрос на избор. Мисля, че не сме длъжни да страдаме от каквото и да било в този живот, стига да сме достатъчно силни да го отхвърлим. Силният човек може да овладее до такава степен чувствата си, че да е почти невъзможно да го накараш да страда. Когато наистина страдаме, от болка или от нещо друго, това означава, че сме загубили самообладание. Затова аз бих казал, че страданието е човешка слабост.

— Ачаа-ча — измърмори Кадербай. Използва повторителната форма на думата за „добър“ на хинди, която означава „Да, да“ или „Добре, добре“. — Твоята интересна идея ме навежда на въпроса „Откъде идва силата?“.

— Силата? — изсумтя Маджид. — Всички знаят, че тя… е… За какво говориш?

— За нищо, стари приятелю. Само дали е вярно, че част от силата ни идва от страданието? Че преживяването на изпитания ни прави по-силни? Че тези от нас, които не са познали истинско изпитание и истинско страдание, не могат да са силни колкото другите, които са страдали много? А ако това е вярно, то не значи ли, че твоите доводи са все едно да кажеш, че ние трябва да сме слаби, за да страдаме, и трябва да страдаме, за да станем силни — значи, че трябва да сме слаби, за да станем силни?

— Да — усмихна се Маджид. — Може би частица от това е истина, частица от онова, което казваш. Но все така мисля: че това е въпрос на сила и слабост.

— Не приемам всичко, казано от нашия брат Маджид — вметна Абдул Гани, — но съм съгласен, че тук е замесена способността ни да овладяваме страданията. Не мисля, че можете да го отречете.

— Откъде се сдобиваме с тази способност и как? — попита Кадербай.

— Бих казал, че за всички ни е различно, но че това се случва, когато израстем, съзреем и преминем от детинските сълзи на нашата младост в зрелостта. Мисля, че да се научим да овладяваме страданията си, е част от съзряването. Мисля, че когато пораснем и разберем, че щастието е рядкост и отминава бързо, ние се разочароваме и ни боли. И колко ще страдаме, зависи от това колко ни боли от това прозрение. Разбирате ли, страданието е вид гняв. Ние се гневим срещу несправедливостта, неправдата на нашата тъжна, окаяна участ. И това кипящо негодувание, разбирате ли, този гняв е онова, което наричаме страдание. Бих добавил, че тъкмо той ни води до проклятието на героя.

— Проклятието на героя! Стига с тези твои проклятия на героя! Ти свеждаш всяка тема до това — изръмжа Маджид и се навъси срещу самодоволната усмивка на закръгления си приятел.

— Абдул си има любима теория, Лин — поясни Халед, намусеният палестинец. — Той е убеден, че определени мъже са прокълнати с качества като голяма храброст, които ги карат да извършват отчаяни постъпки. Той нарича проклятието на героя онова, което го принуждава да води другите мъже към хаос и кръвопролитие. Може и да е прав, мисля аз, но той толкова много говори за това, че подлудява всички ни.

— Като оставим това настрана, Абдул, позволи ми да ти задам въпрос относно казаното от теб — настоя Кадербай. — Според теб има ли разлика между страданието, което изживяваме ние, и страданието, което причиняваме на другите?

— Разбира се, че има. Накъде клониш, Кадер?

— Само към това, че има два вида страдание, които се отличават напълно един от друг — това, което чувстваме ние, и това, което причиняваме на другите — и не може и двата да представляват гнева, за който говореше ти. Не е ли така? Е, би ли пояснил кое от тях какво представлява?

— Защо… Ха! — разсмя се. Абдул Гани. — Кадер, спипа ме, стара лисицо! Ти винаги познаваш кога споря заради самия спор, на? И то тъкмо когато си помислих, че съм голям хитрец, да му се не види! Но спокойно, ще го пообмисля и пак ще ти кажа нещо.

Той взе парче сладко барфи от блюдото на масата, отхапа и задъвка доволно. После посочи мъжа вдясно от себе си със сладкиша, стиснат в пухкавите му пръсти.

— Ами ти, Халед? Какво ще кажеш ти по темата на Лин?

— Аз знам, че страданието е истината — каза тихо Халед, стиснал зъби. — Знам, че страданието е острият край на камшика, а липсата на страдание е тъпият край — онзи край, който господарят стиска в ръка.

— Драги ми Халед — оплака се Абдул Гани, — ти си по-млад от мен с повече от десет години и си ми скъп, все едно си ми по-малък брат, но трябва да ти кажа, че това е една твърде тъжна мисъл и ти разваляш удоволствието, което получаваме от този отличен чарас.