Шантарам полностью

— Ако беше роден и израсъл в Палестина, щеше да знаеш, че някои хора са родени, за да страдат. И за тях страданията никога не свършват. Нито за миг. Щеше да знаеш откъде идва истинското страдание. От същото място, където умират любовта и идеалите. Това страдание никога не свършва. Ние само се преструваме, че свършва. Само си казваме, че свършва, за да накараме децата да спрат да хленчат насън.

Той се беше втренчил в силните си ръце и ги гледаше сърдито като двама презрени и победени врагове, умоляващи го за милост. Мрачна тишина започна да се сгъстява във въздуха около нас и ние инстинктивно отправихме погледи към Кадербай. Той седеше със скръстени крака и изпънат гръб, поклащаше се и като че отмерваше колко точно да продължат уважителните размишления. Най-сетне подкани с кимване Фарид да вземе думата.

— Мисля, че нашият брат Халед в известен смисъл е прав — тихо, почти плахо заговори Фарид и извърна големите си тъмнокафяви очи към Кадербай. Насърчен от заинтересованото кимване на стария, той продължи. — Мисля, че щастието е нещо истинско, има го, но то е, което ни прави луди. Щастието е толкова странно и могъщо нещо, че ни кара да се разболяваме, то е като микроб. А страданието ни лекува от него, от това прекалено голямото щастие. Това… как се казва, бхари вазан?

— Бремето — преведе Кадербай. Фарид изрече бързо нещо на хинди и Кадер ни го преведе на толкова изящен и поетичен английски, че през омаята от хашиша прозрях колко по-добър е английският му от впечатлението, което ми беше оставил при първата ни среща. — Бремето на щастието може да бъде облекчено само с балсама на страданието.

— Да, да, точно това искам да кажа. Без страданието щастието ще ни смаже.

— Много интересна мисъл, Фарид — рече Кадербай и тази похвала накара младият жител на Махаращра да засияе от удоволствие.

Почувствах как ме бодна ревност. Благодатното чувство, което внушаваше ласкавата усмивка на Кадербай, бе опияняващо като замайващата смес, която пушихме с наргилето. Желанието да бъда син на Абдел Кадер Хан, да спечеля благословията на похвалата му, бе непреодолимо. Празнината в сърцето ми, която можеше и трябваше да бъде запълнена с бащина обич, се обви около контурите му и прие чертите на неговото лице. Високите скули и подрязаната сребриста брада, чувствените устни и кехлибарените очи в дълбоките орбити се превърнаха в лицето на съвършения баща.

Сега си припомням това време и своята готовност да му служа като син на своя баща, всъщност — желанието ми да го обичам, и как бързо и без колебание се случи това в живота ми, и се чудя до каква ли степен то се дължеше на голямата му власт в града, в неговия град. Никога и никъде по света не се бях чувствал така незастрашен от нищо, както в неговата компания. И се надявах, че в реката на живота му ще мога да отмия миризмата и да заблудя хрътките. Хиляди пъти през годините се питах дали бих го обикнал толкова бързо и толкова много, ако беше бедняк без власт.

Докато седях там, в стаята със сводестия таван и усетих бодването на ревността, когато той се усмихна на Фарид и го похвали, аз разбрах: макар Кадербай да бе казал на първата ни среща, че ме приема за свой син, всъщност аз го бях приел за свой баща. И докато разговорът около мен продължаваше, аз изговорих думите, съвсем ясно, с тайния глас на молитвите и заклинанията… Татко, татко, татко мой…

— Ти не споделяш удоволствието ни от разговора на английски език, чичо Собхан — обърна се Кадербай към набития, прошарен възрастен мъж, който му седеше отдясно. — Затова те моля да отговоря вместо теб. Ти ще кажеш: „Знам, че Коранът ни казва как греховете ни и извършените от нас неправди са причината за нашите страдания“, нали?

Собхан Махмуд заклати утвърдително глава и очите му блеснаха изпод рунтавия корниз на побелелите му вежди. Като че предположението на Кадербай за неговото становище по темата го забавляваше.

— Ти би казал, че животът според правилните принципи на учението на Свещения Коран ще прогони страданието от живота на добрия мюсюлманин и ще го отведе във вечното блаженство на рая, щом свършат земните му дни.

— Всички знаем какво мисли чичо Собхан — намеси се нетърпеливо Абдул Гани. — Никой от нас няма да възрази на твоите доводи, чичо джи, но ми позволи да кажа, че ти си малко склонен към крайности, на! Добре си спомням онзи път, когато наби младия Махмуд с бамбукова пръчка, задето той плака, когато майка му умря. Вярно е, разбира се, че не бива да се съмняваме във волята на Аллаха, но е човешко да проявяваме мъничко състрадание в такива случаи, не е ли така? Но както и да е — онова, което ме интересува, е твоето мнение, Кадер. Моля те, кажи ни какво мислиш ти за страданието?