Шантарам полностью

Знаех. Кадербай ни бе заслепил с мъдростта на необикновения си разум и изкусната си дарба да го изразява. Определението му бе проницателно и достатъчно остроумно — страданието е щастие наопаки — че да улови паметта на въдицата си. Но истината за това какво действително означава човешкото страдание в пресъхналата от страх уста на живота, не присъстваше в остроумието на Кадербай онази вечер. Тя принадлежеше на Халед Ансари, палестинеца. Неговото определение бе онова, което запомних. Простите му, некрасиви думи бяха най-ясното изражение на онова, което всички затворници и всеки друг, живял достатъчно дълго, знае добре — че страданието, всяко страдание винаги зависи от нашите загуби. Докато сме млади, ние мислим, че страданието е нещо; което ни причиняват. Когато остареем, когато стоманената врата се затръшне, по един или друг начин ние разбираме, че истинското страдание се измерва с онова, което ни отнемат.

Потиснат, сам и самотен, наслуки, по памет, си намирах пътя из тъмните, неосветени улички на бордея. Когато завих в последната пряка, където ме очакваше празната ми колиба, видях светлина. Един мъж стоеше недалеч от вратата ми с фенер в ръка. До него стоеше малко дете, момиченце, с рошава сплъстена коса. Приближих се и забелязах, че мъжът с фенера е Джозеф, пияницата, пребил жена си, а до него в тъмното стоеше Прабакер.

— Какво става? — прошепнах. — Късно е.

— Здравей, Линбаба. Хубави дрехи си облякъл за разнообразие — усмихна се Прабакер и кръглото му лице изплува в жълтата светлина. — Много са ти хубави обувките, толкова са чисти и лъскави. Тъкмо навреме идваш. Джозеф прави хубави работи. Той дал пари да сложи знака на късмета на всичките вратите на всеки. Откакто вече не е лошо пиянство, той много работи и извънредно и със спечелените отгоре пари купил това да ни помогне всички да имаме късмет.

— Знакът на късмета ли?

— Да, виж това тук дете, виж ръката й — той хвана момичето за китките и ми показа дланите й. На мижавата светлина не се виждаше много ясно. — Виж тука, тя само четири пръста има. Виж това! Само четири пръста. Това на много голям късмет.

Сега видях. Два от пръстите и на двете ръце на момичето бяха сраснати незабележимо така, че образуваха един — единствен дебел пръст на мястото на средния и безименния пръсти. Дланите й бяха сини. Джозеф държеше плоска паница със синя боя. Детето топеше дланите си в нея и ги отпечатваше на вратите на всички колиби по нашата пътека, за да ни пазят отпечатъците от многото злини, приписвани на уроките. Суеверните обитатели на коптора очевидно бяха решили, че тя е особено благословена, щом е родена с такава рядка особеност — само четири пръста на всяка ръка. Докато наблюдавах, детето се протегна и притисна малките си длани към шперплатовата ми врата. Джозеф кимна отсечено, сериозно и поведе момичето към следващата колиба.

— Помагам на тоя бивш пребиващ жена си и лош пияница, тоя Джозеф — рече Прабакер с театрален шепот, който се чуваше на двайсет метра наоколо. — Да искаш нещо, преди да съм тръгнал?

— Не, благодаря. Лека нощ, Прабу.

— Шуба ратри, Лин — ухили се той. Лека нощ. — Сънувай сладки сънища за мен, да?

И той се обърна да си върви, но аз го спрях.

— Хей, Прабу!

— Да, Лин?

— Кажи ми какво е страданието? Ти как мислиш? Какво означава това, че хората страдат?

Прабакер погледна тъмната пътека покрай разнебитените колиби, където мъждукаше светулката на Джозефовия фенер. После пак ме погледна — само очите и зъбите му се виждаха, макар че стояхме съвсем близо един до друг.

— Добре ли си, Лин?

— Нищо ми няма — засмях се.

— Да не си пил тая вечер дару като пияницата Джозеф?

— Не, наистина, нищо ми няма. Хайде де, ти вечно ми даваш определения за всичко. Тази вечер разговаряхме за страданието и ми е интересно да знам какво мислиш ти за това?

— Лесна работа — страданието е като си гладен, нали така? Като си гладен, за каквото и да е, значи страдание. Като не си гладен за нищо, значи няма страдание. Но това всеки го знае.

— Да, сигурно е така. Лека нощ, Прабу.

— Лека нощ, Лин.

Той се отдалечи, като си пееше, и знаеше, че никой от хората, които спяха в опърпаните колиби наоколо, не би имал нищо против. Знаеше, че ако се събудят, ще го послушат и пак ще се унесат в сън с усмивка на уста, защото пее за любов.

[1] Героят смесва два евангелски цитата — „Аз съм пътят, и истината, и животът“ (Йоан 14:6) и „Аз съм светлината на света“ (Йоан 18:2). — Бел.прев. ↑

Петнайсета глава

— Събуди се, Лин! Хей, Линбаба, събуди се веднага! Едно око се отвори и се втренчи в увисналия над него кафяв балон, на който бе изрисувано лицето на Джони Пурата. Окото се затвори. — Разкарай се, Джони.

— Здравей и на теб, Лин — изкикоти се той, вбесяващо щастлив. — Трябва да станеш.

— Лош човек си ти, Джони. Жесток и лош човек. Махай се.

— Лин, един човек пострада. Трябва ни аптечката ти и също и ти, добрият лекар.

— Още е тъмно бе, човек — изпъшках. — Два часът сутринта е. Кажи му да дойде, като се съмне и съм жив.