— О, разбира се, ще му го кажа и той ще си отиде, но мисля, че е редно да знаеш, че кръвта му изтича много бързо. Но ако трябва още да спиш, ще го изгоня с бой от вратата ти още на момента, като го прасна два-три пъти с чехъла ми.
Тъкмо бях изплувал на брега на дълбокия вир на страха, когато думите_ „кръвта му изтича“_ ме издърпаха навън. Седнах и схванатият ми хълбок ме накара да се намръщя. Леглото ми, като повечето легла в бордея, представляваше едно одеяло, сгънато двойно и постлано на утъпканата пръст. Намираха се и плетени рогозки, но те не бяха практични. Заемаха твърде много пространство в малките колиби, въшките, бълхите и разни други вредители бързо ги нападаха, а плъховете ги намираха за неустоими. След дълги месеци спане на земята бях съвсем свикнал с това, но хълбоците ми бяха доста кльощави и всяка сутрин се събуждах схванат.
Джони държеше фенер току до лицето ми. Примигах, бутнах го встрани и видях още един мъж, приклекнал на вратата и протегнал ръка напред. На ръката му имаше голяма рана и от нея бликаше кръв — кап-кап-кап в една кофа. Все още полусънен, се вторачих глупаво в жълтата пластмасова кофа. Мъжът си беше донесъл кофа, за да не изцапа пода на колибата ми с кръв, и това кой знае защо ме разтревожи повече, от раната.
— Извинете за безпокойството, господин Лин — каза младежът.
— Това е Амир — изсумтя Джони Пурата и звучно зашлеви ранения по тила. — Ама че е тъп, Лин. Сега той се извинява за безпокойството. Заслужаваш да си сваля чехъла и да те почерня от бой, та и да те посиня!
— Боже, каква гадост! Раната е тежка, Джони. — Беше дълга и дълбока порезна рана от рамото почти до върха на лакътя. Голямо триъгълно парче кожа с формата на ревер на сако бе започнало да се отлепя. — Трябва му лекар. Раната трябва да се зашие. Трябваше да го заведеш в болницата.
— Болница
Джони го плясна по ухото.
— Млъкни, тъпако! Той няма да отиде в болница, нито на доктор, Лин. Той е нагъл тип, гунда. Страх го е от полицията. Нали така, бе тъпако! Страх те е от полицията,
— Недей да го удряш, Джони, това никак не помага. Как се случи?
— Биеха се. Неговата банда с другата банда. Бият се с ножове и сатъри, тия уличните гангстери, и накрая така става.
— Другите започнаха. С Евиното дразнене! — изхленчи Амир. „Евино дразнене“ наричаха обвиненията в сексуален тормоз според индийския закон, които обхващаха престъпления от обидни думи до физическо насилие. — Предупредихме ги да престанат. Нашите жени не можеха да се разхождат безопасно. И само заради това се сбихме с тях.
Джони вдигна широката си длан и накара Амир да млъкне. Понечи да удари пак младежа, но като видя намръщената ми физиономия, неохотно се спря.
— Мислиш, че това е основание да се биете с ножове и сатъри, а, тъпако? Майка ти много ще се зарадва, че си спрял Евиното дразнене и са те накълцали на парченца,
— Чакай малко, Джони. Не мога. Раната е много голяма и много кървава… Не ми е по силите.
— Ти имаш игли и конец в аптечката, Лин.
Прав беше. Аптечката съдържаше хирургически игли и копринени конци. Но никога не ги използвах.
— Никога не съм ги използвал, Джони. Не мога. Трябва му професионалист, лекар или сестра.
— Казах ти, Лин, той няма да иде на доктор. Опитах се да го принудя. Един от другата банда беше още по-тежко ранен от това глупаво момче. Може би и той ще умре, и тоя другият. Това вече е работа на полицията, а те задават въпроси. Амир няма да иде на доктор или на болницата.
— Ако ми дадете, сам ще я зашия — предложи Амир и преглътна тежко.
Очите му се бяха окръглили от уплаха и решителност, породена от ужаса. Вгледах се за пръв път в лицето му и чак сега забелязах колко е млад — на шестнайсет-седемнайсет години. Беше обут с маратонки „Пума“ и облечен с джинси и баскетболен потник с отпечатан отпред номер 23. Дрехите бяха индийски ментета на прочути западни марки, но връстниците му в бордея ги смятаха за супермодни — други младежи с мършави кореми и с глави, пълни с объркани чуждестранни мечти; младежи, които гладуваха, за да си купуват дрехи, с които си въобразяваха, че изглеждат като изтупаните чужденци от списанията и филмите.
