Маджид промени позицията си, като се съгласи, че не е задължително страданието да е признак на слабост, но настоя, че чрез силна воля можем да се закалим срещу него; силата на волята идваше от строга самодисциплина, един вид страдание, което си налагаме сами. Фарид допълни идеята си за страданието, наричайки го антитоксин срещу отровата на щастието, като си спомни специфични случки от живота на своите приятели. Старият Собхан прошепна няколко изречения на урду и Кадербай ни преведе новата идея:
От своя страна, Абдул Гани се прояви като най-словоохотлив и чаровен от групата. Халед беше интригуващ човек, но в него кипеше гняв, може би прекалено голям гняв. Маджид, бивш професионален войник в Иран, изглеждаше храбър и прям, но склонен към доста опростенчески възгледи за света и хората. Собхан Махмуд несъмнено бе набожен, но излъчваше леко антисептичен мирис на непреклонност. Младият Фарид бе откровен, нерешителен и, както подозирах, твърде податлив на влияние. Кеки беше кисел темерут, а на Раджубай явно му се струвах подозрителен, почти до степен, че да заслужавам грубо отношение. От всички тях само Абдул Гани проявяваше някакво чувство за хумор и единствен той се смееше на висок глас. Държеше се еднакво фамилиарно и с младите мъже, и с по-възрастните от него. Беше се излегнал докато останалите седяха. Прекъсваше хората и се намесваше, когато му хрумне, и яде, пи и пуши повече от всички останали тук. Проявяваше особена непочтителна привързаност към Кадербай и бях убеден, че двамата са близки приятели.
Кадербай задаваше въпроси, проучваше, коментираше казаното, но не добави и дума повече към своето изказване. Аз мълчах — бях унесен, уморен и благодарен, че никой не ме притиска да говоря.
Когато Кадербай най-сетне закри събранието, той ме изпрати до вратата, която излизаше на улицата покрай джамията „Набила“, и ме задържа с леко стисване на ръката ми под лакътя. Каза ми колко се радва, че съм дошъл, и се надява да съм прекарал приятно, а после ме помоли да се върна на другия ден, защото смятал, че при добро желание мога да му извърша една услуга. Изненадан и поласкан, аз мигом се съгласих и му обещах да се видим на същото място на другата сутрин. Навлязох в нощта и почти забравих за разговора.
По време на дългия ми път пеш към дома мислите ми се лутаха сред идеите, които чух да изказва тази учена група престъпници. Спомних си други подобни дискусии, които бях водил с хора в затвора. Въпреки че на повечето им липсваше образование или може би точно заради това, мнозина от мъжете, които опознах в затвора, пламенно се интересуваха от света на идеите. Те не го наричаха философия, нито дори знаеха, че това е философия, но темите на разговорите им често бяха същите — абстрактни въпроси за етика и морал, за смисъла и целта.
Денят беше дълъг, а вечерта — още по-дълга. Снимката на мадам Жу беше в джоба на панталона ми, обувките, които Карла беше купила за погребението на мъртвия си любовник, ме стягаха, а умът ми бе задръстен от определения за страданието. Вървях по опустелите улици и си спомних една килия в австралийски затвор, където убийците и крадците, които наричах свои приятели, често се събираха да спорят разпалено за истината, любовта и добродетелта. От време на време се чудех какво ли мислят те за мен.
