— Не се опитвам да ти поставя клопка, нито да те надхитря, Лин. Но мисля, този пример ще те накара да се съгласиш, че е възможно да извършиш нещо
— Ами валутните далавери? — възползвах се от възможността да сменя темата с някоя по-далечна от мен и да я насоча отново към правилата на моралната му вселена. — Валутните далавери не влизат ли в списъка ти на греховните престъпления?
— Не, валутните далавери не — отвърна той убедено. Гласът му беше плътен, думите се надигаха от диафрагмата към гърдите и тътнеха през гърлото му — тръба от скъпоценен камък. От устата му излизаше тон, отекващ с хипнотичната благочестивост на проповедник, четящ Корана, дори и когато говореше за най-доходоносните си престъпления.
— Ами контрабандата със злато?
— Не. Златото не. Паспортите — не. Влиянието — не.
„Влияние“ беше евфемизмът на Кадер за пълния набор от взаимодействия между неговата мафиотска групировка и обществото, в което процъфтяваше тя. Започваха с корупцията, със списък на подкупи, от вътрешни рушвети до осигуряването на доходоносни суми за внасяне в съда. Ако рушветите не вършеха работа, влиянието на Кадер се разширяваше до събиране на дългове и рекет, ориентиран към бизнеса, развиващ се в контролираните от него райони. Не на последно място в сферите на неговото влияние се нареждаше и сплашването — със сила или изнудване — на непокорни политици и бюрократи.
— А как определяш доколко е греховно всяко едно престъпление? Кой го преценява?
— Грехът е мярка за злото — отвърна той и се отпусна назад, за да може сервитьорът да вдигне чинията му и да почисти масата от трохи.
— Добре. Как определяш колко зло се съдържа във всяко престъпление? Кой преценява злото в него?
— Ако наистина искаш да научиш нещо за доброто и злото, ще се разходим и ще продължим да си говорим.
Той стана и Назир, неизменният му спътник, го последва като сянка към мивката с огледало, скътана в една ниша в дъното на ресторанта. Измиха си ръцете и лицата, като шумно храчеха в мивката като всички останали в ресторанта, след като се наядат. Когато и аз приключих с миенето и храченето, заварих Кадербай да разговаря със собственика на „Саурабх“ на пътеката пред ресторанта. На раздяла съдържателят прегърна Кадер и го помоли да го благослови. Мъжът беше индус и на челото си носеше знака за благословия, получена в храма само преди часове. Ала когато Кадербай го хвана за ръцете и тихо прошепна мюсюлманска благословия, набожният индус му благодари възторжено.
Двамата с Кадер се упътихме към „Колаба“. Якият, горилоподобен Назир ни следваше на около метър и оглеждаше навъсено улицата. При Сасун док пресякохме шосето и минахме под арката на главния вход на старата корабостроителница. Миризмата на скариди, които се сушаха на Слънце, струпани в розови планини, преобърна стомаха ми, но щом приближихме морето, силният вятър отвя вонята. Близо до доковете залъкатушихме между тълпите мъже, бутащи колички, и жени с кошници на главите, всичките натоварени с натрошен лед и риба. Усилното дрънчене от фабриките, където се произвеждаше лед и се обработваше рибата, се смесваше с крясъците на търговците. На края на самия док бяха закотвени двайсет големи дървени рибарски лодки, построени по същия модел като лодките, плавали по Арабско море, покрай брега на Махаращра, преди петстотин години. Тук-там между тях се виждаха и по-големи и по-скъпи метални съдове. Контрастът между ръждясалите, грозни корита и елегантните дървени лодки до тях разказваше приказка, модерна сага, световна история, която започваше от романтичното приключение на живота в морето и завършваше със студената действена жажда за печалба.
Седнахме на дървена пейка в един тих, сенчест кът на пристана, където рибарите понякога присядаха да похапнат. Кадер гледаше вързаните лодки, люлени от приливните вълни.
Късата коса и брадата му бяха почти бели. Изопнатата гладка кожа на изпитото му лице бе загоряла с цвета на узряло на Слънцето жито. Гледах лицето му — дългия изящен нос, високото чело и извитите нагоре устни — и се зачудих, нито за първи, нито за последен път, дали обичта ми към него няма да ми струва живота. Назир, вечно нащрек, стоеше до нас и оглеждаше пристана със сърдита гримаса, която не одобряваше нищо друго на света, освен седящия мъж до мене.