Шантарам полностью

Вярно беше. Халед беше гневен, една част от сърцето му винаги беше изпълнена с омраза, но го харесвах. Маджид беше любезен, търпелив и щедър към мен, но към него не изпитвах нищо, освен смътно, тревожно безпокойство. След четири месеца в чейнчаджийския бизнес Кадербай реши, че трябва да изуча друг занаят — контрабандата със злато — и ме изпрати при Маджид Рустем. В къщата му с изглед към морето сред охолния елит на „Джуху Бийч“ открих многобройните начини, по които внасяха нелегалното злато в Индия. Формулата на Халед за алчността и контрола важеше и за този занаят. Строго налаганият правителствен контрол върху вноса на злато се разбиваше в неутолимата жажда на Индия за жълтия метал.

Прошареният Маджид контролираше основния внос на злато на Кадер и въртеше бизнеса от близо десет години. С неизтощимо търпение той ме учеше на всичко, което според него трябваше да знам за златото и изкуството на контрабандата. Тъмните му очи ме гледаха изпод сивите рунтави вежди, докато ме учеше час след час. Макар че командваше голям брой яки мъжаги и при нужда можеше да е безмилостен с тях, влажните му очи ме гледаха с доброта. И въпреки всичко не изпитвах към него нищо, освен онази пророческа тревога. Всеки път, когато си тръгвах от дома му, ме изпълваше облекчение — облекчение, което отмиваше ехото на гласа му и образа на лицето му от мислите ми така, както водата би отмила петно от ръцете ми.

— Не. Няма връзка. Но той е добър учител, както казах.

— Линбаба… — плътният глас на Кадер избоботи името, с което ме наричаха обитателите на бордея. — Харесваш ми.

Изчервих се. Все едно собственият ми баща беше произнесъл последните две думи. А баща ми никога не беше ги казвал. Властта, която притежаваха тези прости думи, властта, която притежаваше Кадер над мен, ме накара да осъзная колко ловко и цялостно бе заел ролята на бащата в живота ми. В най-съкровените тайни дълбини на сърцето малкото момче, което бях, си мечтаеше Кадер да е мой баща, моят истински баща.

— Как е Тарик?

— Тарик е много добре, нушкур Аллах. Благодарим на Бога.

— Мъчно ми е за него. Чудесно дете е. — Мъчно ми беше за него, както ми беше мъчно за собствената ми дъщеря. За семейството ми. За приятелите.

— И на него му е мъчно за теб — произнесе Кадер бавно и сякаш със съжаление. — Кажи ми, Лин, какво искаш ти? Защо си тук? Какво всъщност искаш тук, в Бомбай?

Наближавахме паркираната му кола. Назир изтича напред на късите си дебели крака да отвори вратите и да запали мотора. Двамата с Кадер стояхме един срещу друг и се гледахме в очите.

— Искам да бъда свободен — казах.

— Но ти си свободен — отвърна той.

— Не съм.

— За Австралия ли говориш?

— Да. Не е само това, но най-вече е това.

— Не се тревожи — каза той. — В Бомбай нищо лошо няма да ти се случи. Давам ти дума. Никаква беда няма да те сполети, докато носиш на врата си медала с името ми и докато работиш за мен. Тук си на сигурно място, иншаллах.

Той ме хвана за ръцете и промълви благословия, също както направи със съдържателя на „Саурабх“. Придружих го до колата и го изчаках да се качи. Някой беше надраскал името Сапна на една мръсна стена наблизо. Боята беше доста прясна, на не повече от седмица. И да беше забелязал, Кадер не го показа с нищо. Назир затръшна вратата и заобиколи тичешком колата.

— Другата седмица искам да започнеш при моя приятел Гани с паспортите — каза Кадер. Назир форсира мотора в очакване да му наредят да тръгне. — Мисля, че бизнесът с паспортите ще те заинтересува.

Усмихваше ми се, когато Кадер потегли, но всъщност най-дълго в съзнанието ми остана намръщената физиономия на шофьора. Този човек явно ме мразеше и рано или късно трябваше да се изясня с него. Това, че чаках с нетърпение да се сбием, свидетелстваше колко объркан и самотен се чувствах. Беше по-нисък от мен, но по-силен и може би малко по-тежък от мен. Знаех си, че ще стане хубав бой.

Сложих бъдещото сбиване в графа „предстоящи и неизбежни“, спрях такси и отидох в квартал „Форт“. Търговският район с печатници, книжарници, складове и занаятчийски работилници, известен просто като „Форта“, обслужваше околните квартали с офиси. Неговите сгради и тесни улички бяха сред най-старите в града. Атмосферата на друга епоха, епохата на колосаните официалности, все още изпълваше тези адвокатски фирми, издателства и други учреждения, в които хората си изкарваха хляба с ум, извадили късмета да се хвалят с адрес във „Форта“ от няколко десетилетия насам.