Мис Кийлдар, върху която нежният трепет на топлата лятна нощ, изглежда, въздействуваше с необичайна сила, се облегна на една изправена надгробна плоча. Тя впи поглед в пламналия западен хоризонт и потъна в блажен унес. Каролайн, отдалечила се малко встрани, се разхождаше напред-назад покрай градинската стена на своя дом и също мечтаеше посвоему. Шърли бе споменала думата „майка“ — тази дума подсказа на въображението на Каролайн не могъщия и мистичен родител от видението на Шърли, а една нежна човешка фигура, фигурата, която тя приписваше на собствената си майка, тази, която не познаваше, която не бе обичала, но за която копнееше.
„О, дано да настъпи този ден, в който тя да си спомни за детето си! О, да можех да я срещна и като я срещна, да я обикна!“
Такива бяха нейните мечти.
Копнежът от детските години отново изпълни душата й. Желанието, което я бе държало будна много нощи в детското й легълце и което страхът от неговата измамна същност почти бе унищожил през последните години, внезапно пламна отново и стопли сърцето й — желанието някой щастлив ден майка й да се появи и да я повика, да я погледне с грейнали от любов очи и да й прошепне с нежен глас:
— Каролайн, дете мое, дойдох за теб. Ти ще живееш с мен. Цялата обич, от която си имала нужда още от детинство, а не си вкусила, съм я съхранила грижливо за теб. Ела! Сега ще й се насладиш.
Някакъв шум откъм пътя откъсна Каролайн от синовните й надежди, а Шърли — от нейните титанични видения. Те се ослушаха и чуха тропота от конски копита; огледаха се и видяха нещо да проблясва между дърветата — сред клоните съзряха алените дрехи на войници, чиито шлемове блестяха, а перата им се полюшваха. Смълчани и под строй, наблизо преминаха шестима кавалеристи.
— Същите са, които видяхме следобед — прошепна Шърли. — Сигурно са били спрели някъде до този момент. Не са искали да бъдат забелязани и сега се събират в този тих час, когато всички са в църквата. Не ви ли казах, че ще станем свидетели на необикновени неща в най-скоро време?
Едва бе замрял звукът от тропота на преминалите войници, когато един звук от по-различно естество наруши нощната тишина — нетърпеливият писък на дете. Те се огледаха и видяха един мъж, който излезе от църквата, понесъл в ръцете си дете — здраво и румено малко момченце на около две години, което плачеше с пълен глас. Момченцето току-що се бе събудило от съня си в църквата. Мъжът бе последван от две момиченца — едното на девет, а другото на десет години. Въздействието на свежия въздух и гледката на няколкото цветя, откъснати от един гроб, скоро успокоиха детето. Мъжът седна с него на земята и взе нежно да го люлее на коляното си като жена. Момиченцата приседнаха от двете му страни.
— Добър вечер, Уилям! — каза Шърли след известно взиране в мъжа.
Той я бе виждал преди и явно очакваше да бъде разпознат. Свали шапката си и по лицето му се разля щастлива усмивка. Притежаваше рошава глава, лицето му бе с твърди черти; не бе стар, но беше доста загрубял от слънцето и вятъра. Облеклото му беше чисто и прилично, а дрешките на децата му бяха изключително спретнати — това бе нашият стар приятел Фарън. Младите дами се приближиха към него.
— Няма ли да влезете в църквата? — попита той, като ги гледаше със задоволство, примесено с известна стеснителност. Това чувство далеч не бе породено от почит към положението им, а се дължеше единствено на възхищението му от елегантността и младостта им. В присъствието на мъже като Мур или Хелстоун например Уилям често бе малко твърдоглав. С горделивите и високомерни дами също бе доста опърничав, понякога направо рязък. Но най-добре се разбираше и бе най-сговорчив с хора, притежаващи добродушни и благовъзпитани характери. Упоритият му нрав се бунтуваше срещу непреклонността у другите, и това бе причината, поради която неговият бивш работодател Мур не бе успял да спечели обичта му. И тъй като Уилям не подозираше доброто отношение на Мур към него, нито пък знаеше за услугата, която наскоро му бе направил, препоръчвайки го за градинар на мистър Йорк (с което помогна и на други семейства в околността), той продължаваше да изпитва злоба срещу неговата суровост. Напоследък често бе работил във Фийлдхед и прямото гостоприемно поведение на мис Кийлдар много му се нравеше. Познаваше Каролайн от дете и без да съзнава, виждаше в нея съвършената дама. Изисканите й обноски, походката, жестовете, изящната й фигура и облекло събуждаха някакви артистични струни в селската му душа — той изпитваше удоволствие да я наблюдава, както изпитваше удоволствие да наблюдава редки цветя или приятен пейзаж. И двете девойки харесваха Уилям — за тях бе удоволствие да му заемат книги, да му дават растения и предпочитаха да разговарят с него много повече, отколкото с някои груби, невъзпитани и претенциозни хора с неизмеримо по-високо положение в обществото от неговото.
— Кой говореше, когато излязохте, Уилям? — попита Шърли.
— Един господин, дето много го почитате, мис Шърли — мистър Дън.
