Над врага пикира двойка ветроплани, която стовари порой от камъни и плащеница вряла смола. Сетне барабаните наредиха на четирите челни отряда да превземат траншеята, от която насреща им безмълвно излизаха сивите войници на атъланите.
За свое щастие Дичо не свари лично да убие изпречилия му се сив войник, защото Пагар избърза напред и, въпреки ролята си на прикриващ боец в двойката, с мощен удар размаза мъртвака с щита си.
Мигове по-късно предните редици на дружината се сблъскаха с втората противникова верига… и затъпкаха на място смутени.
Пред тях стояха земеморци в калпави черно-червени униформи с ококорено бяло око на гърдите. Дрехите им можеха да заблудят някого само отдалеч — те нямаха познатата от множество магоилюзорни демонстрации пластмасова лъскавина на атъланските костюми. Тези клетници с изпити лица и сивкав нездрав тен, празни очи, потни чела и треперещи устни бяха подставени да отнесат гнева на граморските секири.
Борейците изглеждаха така, сякаш току-що се свестяваха от наркотичен унес или тежък сън. Някои стреснато и объркано разглеждаха боздуганите в ръцете си. Други мигаха към граморския строй — навярно легионерите им се струваха нереални. Трети, най-адекватните, хвърляха боздуганите си като опарени и падаха на колене.
Мигът на стъписване отмина, част от отрядите се втурнаха напред, подминавайки земеморците, а други, сред които и Радослав, прикриха с щитове предалите се хора и заотстъпваха предпазливо.
Дичо косо поглеждаше пленените, които покорно се подчиняваха на заповедите, като не забравяше да наблюдава околностите за скрита засада. Оказа се, че вече няма такава — самодивите бяха изпозастреляли укрилите се наблизо във високите храсталаци сиви качулки. Само на десния фланг под краката на един тежкопехотинец глухо пукна мина, ала зарядът ѝ бе обезвреден от заклинанието на колобрите и войникът се отърва с лека уплаха.
Дружината поведе към окопната си крепост пленниците, за които легионерите приказваха помежду си като за „избавени“. Те несъмнено бяха от същата раса като моряците на галерата, но Радослав с мъка разпознаваше в тези същества, част от които бяха напълно апатични, а други плачеха и ридаеха безутешно, гордите и красиви борейци, човеци като него. Граморите се чувстваха неловко, когато подаваха на несретниците манерки с вода, походни питки или понечваха да ги наметнат с топли одеяла от белонска прежда. При всеки жест, земеморците се свиваха, като че очакваха пердах. Кашепските войници заклатиха с жал глави и кръстосаха пръсти.
Единственият истински военнопленник бе някакъв блед индивид, облечен в атълански костюм, но червеното по униформата му бе по-скоро избеляло с него самия в тухлено-ръждиво. Той обаче умря, въпреки усилието на третия дружинен колобър и двамата нуаде от свитата му. Вражеският офицер не бе получил и драскотина, седмината белонци, зачислени към подразделението, отдалеч го омотаха в паяжините си, ала въпреки това атъланът се самоуби. Колобърът вяло се караше на войниците, които бяха забравили как се постъпва при залавяне на такива като „тоз трижди проклет вражалец“. Граморите начумерено мълчаха и отдалеч влачеха с куки тялото.
Дичо се съмняваше, че работата е в забравяне на инструкциите. Повелята бе на атъланите незабавно да им се отнемат кинжалите, в които се криела някаква магия, очевидно не съвсем ясна дори за колобру. Личните оръжия били давали на вражеските офицери нужната сила на волята да прекъснат живота си. Според него обаче легионерите просто не бяха посмели да докоснат атъланина.
Лечителите прибраха трупа в палатката си, а в окопите прецениха схватката като голяма победа. Още повече че имаше няколко дузини спасени борейци, поверени на грижите на техни съплеменници, чиито доброволчески чети започнаха да пристигат в края на деня. Говореше се, че освободените са били принудени да се запишат в мъртвашките тамги, след като атъланите взели за заложници семействата им. Земеморците бяха убедени, че близките им са били изклани веднага след насилствената мобилизация.
В следващите си, също толкова кратки и дребни схватки, тройаравата влезе доста по-самоуверено. Когато дружините отново тръгнаха в настъпление, три връсти преди набелязаната за достигане позиция, от гората изскочиха мъртваци. Оловните куршуми на прашкарите покосиха противника, ала втората му вълна се опита да открие огън с пушки. Над главите на отрядите полъхна електризираща вълна от магически заклинания и само три-четири карабини пукнаха задавено. Тогава към кашепците хукнаха сиви качулки с брезентови раници на гърба и гърдите. Ясно се виждаха тлеещи фитили.
— Самосмъртници! Залегни! Прашки! Стрели!
Убийствена градушка удари камикадзетата, но накрая поне петима от тях се блъснаха в изправените щитове на заградителната дружина. Взрив не последва — детонаторите изсъскаха без резултат. Фалангите стъпкаха мъртваците с крака, без да цапат брадвомечовете си.
Нито един от сивите не издаде и звук, докато загиваше. Сякаш наистина посичаха вече умрели, безчувствени тела. Мъртваци. Зомби.
