Настъплението на легиона продължаваше.
Хвъркати гемии докарваха питейна вода, защото кладенците бяха засипани или отровени.
Случи се един ветролет да кацне пред походните колони поради незнайна повреда. Отрядът на Радослав мина съвсем близо до летящия кораб. Ветроездачите-матроси разтоварваха трюмовете. На площадка, в средата на главната мачта, в алените лъчи на малкото слънце Дичо съзря палатка с офицерски символи на Армията на Нощта. Отдолу на палубата стояха телохранители, а в шатрата дремеше някакво създание, високо колкото грамор, но напомнящо бухал. Той не успя да го разгледа подробно, но пък усети колко страх и омраза буди съществото сред екипажа на гемията. Ако не бяха обвързани с клетва, ветроездачите с удоволствие биха го убили на часа.
От същия ветроплан дружинните готвачи получиха казани с топла храна. Манджата се доставяше дори на предната линия, веднага след проведено сражение. Квирините препоръчваха заедно с гозбата да се изяжда по половин шепа сухи концентрати от раниците. Радослав, опасявайки се от рецидив на стомашни проблеми, си намали дажбата двойно.
Тройаравата стигна до поредната си етапна цел, окопа се, престоя пълен сол и тръгна отново. Съпровождащата „конница“ разгроми слаби огнища на съпротива.
До западния край на острова оставаха шестнайсет прелета.
Дружините пак спряха на зададена позиция, последва ново окопаване.
И изведнъж настъпи необичайно дълго затишие.
Седяха в „крепостта на къртиците“, както в опит да се пошегува я нарече Дичо, повече от сол и половина, без изгледи да продължат марша си в близките ури. Поради някакви несъобщени причини командването бе преустановило активните действия на тяхното направление. Стъпаловидният поход на легиона замръзна. Отпред се мержелееха безмълвни планини.
Дванадесетниците подхвърлиха на войниците новината, че легионът бил натрупал прекомерно много умора, а и по склоновете на планинската верига имало твърде опасни вражески укрепления. Затова с мъртваците се заел плък от Армията на Нощта, за да обезкръви врага с набезите си и улесни прочистването на Дилмун от атъланската сган и мерзост.
Радослав се замисли над употребената като че ли съвсем буквално дума „обезкръви“. Запита се що ли за изроди са събрани във войските на Мрака.
Две ури подир залез-Райко настъпи съвсем непрогледна тъма, заръси дъждец. Дичо и Пагар опънаха платнище над окопа си, граморът тутакси задряма, но другарят му дълго се наместваше, заслушан в глухи тътени откъм фронтовата линия, които никак не му приличаха на обикновени гръмотевици. Накрая толкова се разшава, че събуди чифтака си.
По някое време успя да се унесе, но почувства раздвижване в окопите и в просъница надигна глава. Старшият ирмин поканваше всички квирини за съвещание. Радослав се прозя и си рече, че офицерската работа също не е лесна…
В тъмното облачно небе летяха ветроплани.
Измина може би половин ури. Събуди го часовоят на отряда.
— Аааах… Кхенрагш, ти ли си, побратим ратнико?
— Аз съм, Расуау. Дванадесетникът ми каза да ви обадя, че нуадугу търсят доброволци, съгласни да дадат от жилите си девет галу кръв. Чакат с бакърени котлета. Питай Пбгаркх дали ще сподели водата на живота си…
Дичо кимна и се изправи. Постовият продължи да обхожда траншеите. Ръмеше по-силно. На запад мъждукаше засенчено от мъглата и дъжда зарево… Сви рамене — защо пък не иде и той за донор? Лечителите в Лагера бяха установили, че кръвта му е съвместима с тази на някои граморски видове. Най-вероятно ставаше дума да се помогне на ранени.
В дружинната полева лечебница седеше непознат нуаде. С кокален нож той правеше фин разрез при вените на изпънатите войнишки лакти. Изцеждаше по малко на око, помирисваше канчето и сипваше кръвта според някаква си своя преценка в приготвените стомни и котлета. Радослав си спомни за животните, заколвани за месо в Лагера. Тяхната кръв също се източваше в подобни съдини и той се безпокоеше, че по-късно им я сервират вместо супа, но бе сгрешил.
Донорите притискаха порязаното с белонски бинт, а дружинният лечител даваше на всеки по бучка мед на клечка. Дичо си поиска две, като преди това увери непознатия медик, че като по-едър от другите може да дари дванайсет галу кръв. Магьосникът се колебаеше дали изобщо да му взема от „водата на живота“, беше на път да се откаже, но после махна с лапа и добави двеста двайсет и шестте доброволно дадени грама човешка кръв към литрите фаморска, при което Радослав повдигна вежда.
Двамата с чифтака се върнаха в окопа си, като мляскаха и се облизваха по пътя. В мрака на нощта като че цялата арава се занимаваше със същото — месоядните грамори обожаваха сладости.
Акцията по кръводаряване разсъни повечето войници. В траншеите крадешком припалиха фенери, без да обръщат внимание на квирините, които предупредиха, че току-виж се наложило да се скача по тревога в ранни Янкул-зори.
