Дичо твърдо реши да поспи и се зави презглава. Установи, че му е задушно, и подаде нос изпод наметалото. И тъкмо се сети да попита Пагар за какво, по дяволите, е било това кръвопускане, след като лечителят изобщо не си е дал труда да разделя течността според видовата ѝ принадлежност, камо ли по кръвни групи, когато установи, че в окопа има гости.
Безгрижно настроеният му чифтак бе поканил двама души — за партия на камъни, естествено. Играчите вече се бяха заплеснали по пуловете и щяха да се сърдят, че ги безпокоят за дреболии. Радослав покорно прие да потисне любопитството и се съсредоточи да прехвърля втората медена бучка от буза на буза, докато тя не се стопи. Допи му се вода. За беля манерката бе хвърлена в другия край на окопа. Докато пиеше, се присламчи да гледа партията.
Не, нищо не можеше да разбере. Отначало я мислеше за подобна на шах, ама не. Правилата бяха твърде сложни, камъните се слагаха и не се местеха. Подреждаха се в загадъчни комбинации, които нищо не му говореха. Дали пък не бе по-елементарна, отколкото изглеждаше? Тц, нищо елементарно няма тук…
Доскуча му и надникна навън изпод платнището.
Над полето бе спряло да вали, облаците изтъняваха, ала склоновете на планините тънеха в мъгла и дим, а слабият тътен оттам не стихваше.
Разсеяна лунна светлина му позволи да различи бабуните по терена на стана. Местността изглеждаше пуста. Дори и на дневна светлина бе трудно за вярване, че тук като зайци в дупки се спотайват близо четири хиляди бойци, плюс кавалеристки ескадрони, земеморски и върколашки чети, три дузини арбалетни оръдия, двайсет единици лека и средна обсадна техника и даже стотина съвсем не малки обозни каруци. Всеки път, когато потегляха на марш, му се струваше, че дружините поникват от самата почва, сякаш полето е било засято с драконови зъби…
— Ей, майсторите! Стига толкова!
Беше квиринът Ндрангнекх, промъкнал се неусетно, като истински ловец. Хокаше играчите:
— Веднага да спите! Щом с изгрева почнат да се броят светлите ури, барабаните ще запеят! Има промяна в задачите, момчета! Отново сме челна настъпваща вълна.
— Отрядник! — възроптаха камънарите. — Само дванайсет хода още!
Ндран едва-едва омекна. Все пак и той беше грамор, а следователно не бе равнодушен към играта на камъни.
— От мен да мине. Седем хода.
— Девет?
С удивително човешки жест квиринът постави ръце на кръста.
— Пбгаркх, може да се намираме в Борея, ала не сме се чучнали на земеморски панаир! Никакви „пазарлъци“. — Играчите смутено хихикнаха от произнесената борейска дума. — Седем хода и край, който спечелил, спечелил. После да лягате!
Радослав се върна в леговището си в ъгъла на окопа. Сви се под наметалото, като се постара да остави достатъчно място за чифтака си.
На запад бумтеше като далечен прибой бурята на фронта.
— Расуау?
— Ъ? Ох… Гари, тая нощ няма ли да се спи?
— Извинявай, Расуау…
— Карай да върви, няма значка… Спечели ли?
— А, разбира се — небрежно и разсеяно отвърна граморът. — Добър съм с черните камъни даже… Виж, трябва…
— Какво трябва? Защо вадиш брадвомеча от калъфа?
— Ела. Дванадесетникът вика ни.
— На пост?! — надигна се Дичо, сънен, рошав и кисел.
— Не.
— А за чий?
— Каза при него да идем. Въоръжени. Ето, приятелю, шлема твой.
— Уф… аха, мерси. Тю, да му се не видяло…
Чифтаците изпълзяха от сънената тъма на окопа в проветривата тъма на полето. Отново се бе заоблачило, но поне не валеше. Одевешният дъжд май беше сътворил много кал. Почти пипнешком намериха траншеята, където нощуваха неколцина отрядни командири. Дичо свадливо предположи, че квирините са се събрали, за да играят тайно от подчинените си на камъни, Пагар се захили звучно, но емоционалният му полъх остана сериозен и с оттенъци на тревога.
Ндрангнекх ги чакаше на бабуната на бруствера. Подпираше се на извадения си меч, смърдеше на чесън и изглеждаше също толкова люто угрижен.
— Расуау — рече той, — да познаваш някой мрачен боец от Армия Нощ?
— Ъмм? Хм… не.
Мечът зачовърка земята. Квиринът късо въздъхна и обясни:
— Един… едно от Тварите искало да те види… Ние ще дойдем с теб, Расуау. Вдигни си яката и си пази гърлото! — добави притеснено.
Тримата закрачиха сред лабиринта изкопи, спъвайки се и внимавайки при прескачане на траншеите да не се надянат на стърчащи остриета. Изпод платнища, щитове и плетени от пръти покривчета мъждукаха светилници. Няколко пъти ги спираха часовои. Отрядникът прошепваше паролата и те продължаваха по неравната земя към периметъра на тройаравата.
Стигнаха едва подаващите се над терена каруци и въртящи се платформи със зачохлени многозарядни арбалети. Няколко стъпки навън и спряха. Квиринът впи очи в мрака.
Дичо, който по пътя насам сумтеше и се чудеше за смисъла на разходката, изведнъж подуши присъствието на нещо невидимо. Някой невидим. Този „някой“ му се стори неприятен, навярно дори злокобен тип. Аурата бе смътно позната… аха! Да, същото усещане като по време на отпуската в катуните, една нощ преди да почне Походът.
Квиринът грубо излая към нещото в тъмнината:
— Ей, ти! Тук сме.
Насреща шавна сянка.
