Присъствието на змейовете някак рязко се промени. Сякаш досега се бяха държали за криле и бръмчаха като под напрежение. И изведнъж мрежата им се разпадна. Пак бяха тук… имаше даже и посрещачи… ала онова кошерно чувство, в което Дичо бе намерил уют по време на полета, но осъзнаваше едва в тоя миг, именно то се разсея като никога несъществувало.

Той помижа още малко и отвори очи.

Видя му се по-поносимо.

Околностите — замъглени, ала набъбнали — обграждаха платото, все едно беше котловина. Мараня ги кривеше по уморителен за очите начин. Той фокусира поглед върху по-близък план.

Ръбовете на платото висяха над пропасти. Навътре от тях остри гранитни скали забиваха зъби в зеленикаво-синкавото небе, в което Янкул и Райко сияеха. Дори бледо висеше сърп на луна, а може би това беше Кашеп… Всички небесни тела сякаш заплашваха да го затиснат.

Радослав си даде дума да избягва поне още няколко часа да поглежда нагоре и към хоризонта.

Природните стихии бяха оформили скалите в някакво подобие на дворец. Но не, комай това си БЕШЕ дворец — толкова съвършено вписан в естествените гънки, че се приемаше за игра на природните сили, ваяние на ерозията. Над покривните зъбци кръжаха познатите му големи орли. А пред широкия вход, както и многочислените отвори в зидовете, сновяха змейове.

Стояха на групи, по двама, сами, излитаха, кацаха, влизаха в двореца или пък излизаха.

Терасираното поле се люлееше сякаш море от гъсти треви, вятърът ги заглаждаше, после ги рошеше, остри шипове на зертони правеха земята раирана с дълбоки двойни сенки. Под цъфнали клони на малки горички шаренееха копринени шатри. Около тях Дичо видя самодиви.

Крилан потропа с нокти по черупката на корабчето:

— За да слезем, няма нужда да минаваме през ладията.

Радослав надникна през ръба и се намуси.

— ТИ нямаш нужда, нали ще подхвръкнеш.

— А ти ще слезеш по ветрилото, като по стълба. Ето оттук. Здраво е, ще издържи легион такива като тебе.

— Добре. Можеш да ме чакаш долу.

— Е, не е учтиво. Поне докато не се научиш да летиш.

Дичо сметна това за шега. Заслизаха заедно по прострения костен елерон на зертончето.

Около драконовата ладия тревата бе по-къса и между зелените чимове сивееха плоски камъни. Пръснати с пресметлива небрежност, те образуваха пътека чак до двореца. Радослав се озърна към придружителя си.

— И сега?

— Сега ще чакаме да те повикат.

— Къде?

— Ей там, в Грота на съгласието. На Тинг. — Крилан сочеше към двореца.

— Тинг? Това не е ли народно събрание в Швеция?

— Общо събрание на викингите — уточни змеят. — Откъде, мислиш, са взели думата? Преди да се покръстят, даже преди да се покланят на Тор и другите мутри, са почитали драконите. Също като повечето човешки племена на Земята.

— Добре де, но къде?

— Нали ти казах, в пещерата под аула…

— Не бе, къде ще чакаме?

— А… Тук, в горичката. Има колиба. Ако много се проточи чакането, спокойно можеш да поспиш в нея, тя е с удобства.

— Бих хапнал.

— Ми дай да седнем, пък ще свирна на помощници от самодивите да донесат нещо…

* * *

„Колибата“ се оказа съоръжение, което дори съвършено бос в архитектурата човек би определил като беседка, нежели масивна. Тъмни каменни блокове с плетеница от изсечени като фриз орнаменти оформяха под, пет яки колони, свързани чрез парапети отново от камък, най-отгоре — островръх покрив.

Радослав изкачи малко височките за него стъпала.

— О!

Шарени вълнени черги стопляха плочите под нозете, четирите доста широчки пейки също се кипреха постлани с черджета. В ъгъла, вляво от входната арка, ги чакаше ниска софра. Всъщност, голям щит — единственото дървено нещо тук, — закрепен върху кръгъл балван.

— Уха, вече са сервирали! Ти кога успя да „свирнеш“? Не те чух.

— Наблизо се въртеше една самодивска дружка, дадох ѝ знак, без да приказвам гласно или наум. Тук всеки си знае работата, бате. Обслужването е като в „Шератон“, не ти е мърляво заведение за обществено хранене, нито студентска столова, ха-ха…

Радослав замръзна на място. Змеят въздъхна, но разтълкува емоцията на човека по-общо:

— Пак се стягаш… Тук са директни, чак простодушни — като твоите фамо-грамори, дето ти рисуват пишка пред името, за да се знае, че си от мъжки пол.

— Пишка? — Дичовото раздразнение се изпари за миг.

— Обръщат с главата надолу една руна — „ък“, която баш на член си прилича. Символ на мъжкото. Аналогично — обърнатата руна „вакан“ означава „жена“.

— Изобщо не схванах приликата с член… Помислих, че е част от знака за „фонетично“. Символа „реч“, исках да кажа. Ама понякога не го пишеха…

— Не е от притеснение. Тук идеята за мръсни драсканици още не е узряла в умовете. В смисъл че нещо може да е „мръсно“ само понеже е свързано с половете и чукането. Имаш ли идея как да преведеш на граморски фразата „мръсен виц“?

— Хм. Знам как е „смешка“. Спомних си и думата „мръсен“…

— Да, ама тя значи „неумит, необлизан“ или „покрит с кал“. Ще предизвика недоумение, ако я ползваш по отношение на думата „шега“.

— Ами… сещам се за думата „лайно“.

Перейти на страницу:

Поиск

Похожие книги