Слънце недосегаемо (роман-изповед) полностью

— Лайняна шега? Пак няма да я вържат с „порнография“ или „неприлично“. Радо, винаги помни — огромната маса кашепци не са хора. Дори борейците, по манталитет имам предвид. Лишени са от много човешки пороци. Или поне не ги правят порочно. Вярно, губят се и някои наистина ценни достойнства, но главното е — не ги сравнявай с люда земен. Гледай ги какви са. Имат си свои собствени минуси и плюсове — големи и малки. Също като нас, шарканите. Щом си решил да живееш тук, с нас… решил си го, нали?

Радослав дълбоко пое въздух, имаше нужда от забавяне, за да помисли. За първи път някой ДРУГ, не той самият, не вътрешният глас, поставяше този въпрос. Директно. Тикаше му носа в него. Изправяше го пред избора, който рано или късно трябваше да направи.

Освен ако не избягам от необходимостта да избирам, помисли си той. Тая мисъл го огорчи и нацупи. Пфу, колко човещинийско.

— Засега само съм решил да живея с Верена.

— Е, то си е стъпка в една съвсем определена посока, не мислиш ли?

Дичо се сети кое го беше подразнило преди малко. Повдигна вежда.

— Мисля си… — поде бавно. — Мисля си, че май през цялото време ми говориш на български.

— Така е. Какво те притеснява?

— Притеснява ме, че навярно си бръкнал в съзнанието ми, за да научиш езика! — неочаквано за себе си кипна той. — Това мога да го позволя на Верена, но не и… — думите му секнаха, когато срещна кроткия и тъжен поглед на Крилан.

— Радо, от змейска гледна точка човешките езици са една и съща реч, при това не кой знае колко трудна за усвояване. Това беше първо. И второ — нямам нужда да ти ровичкам в тиквата плоска, за да научавам български. Аз си го знам. Той ми е майчин… Ясно ли е, сине майчин?

Радослав поруменя.

— Извинявай. Не се засягай… нервно ми е. Нали разбираш…

— Не се тревожи. Разбирам. Ако не разбирах, нямаше да съм твой Посрещач.

Закъсняло просветване в главата го жилна отново.

— Чакай! — сепна се той. — МАЙЧИН? Майчин език? Български?

Нокътят на крилото на змея шавна подканващо. Човек на негово място би използвал показалеца.

— Я ела и погледни от тази тераса към дървото в градината.

Човекът се втренчи в клонките на близката фиданка, която сама по себе си бе достойна за внимание, макар и да не изглеждаше чак екзотично. Ала в целия силует Радославовите очи откроиха букет панделки от червено-бели парцалчета, контрастиращи силно с природните цветове на дръвчето.

— Ей! Какво е това?!

— Точно това, за което си мислиш. Мартеници.

— Значи Драконче… Верена е тук!

— Драконче… — повтори змеят и някак много странно го изгледа. — Не. Дори кланът ѝ не живее тук, ами на триста и нещо прелета на юго-теджошниш.

Непознатата дума за момент отвлече Радослав от разочарованието:

— Как го каза?

— Теджошниш. Равнинна посока, съвпадаща с югоизточно направление. Тъй е, понеже боравим с осем основни посоки на света. По-точно, с двайсет и четири за триизмерна ориентация. И още осем междинни. За всяка има собствена дума. Нали разбираш, щом сме хвъркати, нуждаем се от по-прецизна терминология. Та това, което споменах, са абсолютните направления, а ти първо свикни със субективната координатна система: напред, назад, горе, долу, ляво, дясно, осемте междинни от рода на горелявонапред, а после ще свикнеш и с център, вътре, вън… тези са за по-високи измерения… нещо да попиташ ли? Защото подрипваш от нетърпение.

— Да… център.

— Какво „център“?

— Не е посока, а място.

— Да, бе, да… някак досега не бях вдявал. Е, на змейски това е посока. И вътре и вън не са точните думи, имат нещо общо с горе и долу, но едното е към реалностните измерения с по-бързо време, другото към уж „горните“ слоеве действителност…

— Мога да си въобразя какви са другите драконски думи, щом центърът е посока.

— Дааа, ето един сериозен лингвистичен проблем… Е, поне думата „мартеница“ не се превежда никак. Възприета е като чуждица със собственото ѝ съдържание.

— Значи са твои.

— Тц. Що-годе постоянно живея на другото полукълбо. Поне там се намира моят замък. А мартениците… Имаше ги и преди мен. Зора е заразила с тоя обичай шарканите-младежи от доста кланове. Ти не знаеше ли, че мартениците са донесени в Заддунавска България от Аспарух? Че е традиция още от Памир?

Радослав махна нетърпеливо с ръка:

— Зора е…?

— Майката на твоето… Драконче.

Дичо юнашки се въздържа от въпроси и се облегна на парапета. Над него змеят гледаше към мартениците.

— Пред тукашния ми дом дръвчетата са съвсем същите — в бяло-червено окичени. Като видях тия тук… Познато ли ти е, питам се, едно такова усещане, като да срещнеш земляк в чужбина? Ама не като в Коми, дето съм чувал, че цели градове са си направо български. Баш чужбина имам предвид.

— Ами… аз съм бил в Коми. И въпреки това помня, че когато се връщахме с влака, на Дунав моста ме засърбяваха очите и ми се допяваха възрожденски песни.

Крилан помълча.