Слънце недосегаемо (роман-изповед) полностью

— Аха. За малко на краставичар краставици да продам… Ти знаеш ли, че всяка пролет си правя купища мартеници? Само че за такива неща винаги съм бил с по две леви ръце и ходя до Кашеп, плетат ми ги фамори. — (Колко небрежно го каза, помисли си Радослав. Все едно става дума за отбиване до съседен град, даже не командировка до Италия…) — Вълна вземам от върколаци, боядисвам я в някой граморски чифлик. Има самодивски народ, който тачи подобна традиция, но пък те правят пискюлите с цели девет разноцветни конеца… И като се приготвя, чакам един метеорен поток, който минава баш когато на Земята мигрират щъркелите… за да окача мартеницата на клонче… Хайде, питай ме дали ми липсва мястото, дето съм израснал! Абе по едно време такава носталгия ме заръфа, че и на Лепа Брена бих се зарадвал! Пък в казармата само за два месеца ѝ се отслушах до откачане… идеше ми жива да я глътна! Ха-ха. Глупости.

— Ти си… роден на Земята? В България?!

— Да. Даже повече. В човешко тяло. Така се получи. Затова сега тук съм малко… непохватен. Недоразвит. Като Маугли. Истинският Маугли е отгледан от вълци и никога не е станал човек духом. Имах късмет, че съм змей, раснал сред все пак разумна раса… И съм Иван по кръщелно.

— Иван?

— България винаги е била страна на чудесата, защо един роден в нея змей да не се казва Иван, да има ЕГН и кръщелно?… Обаче — дяволито присви очи Крилан — едно ти признавам: бързо загряваш, бате!

— Моля?

— Трябваха ти само три часа, за да се усетиш на какъв език си бъбрим, Радо.

— Абе я чупка!… — разсърди се Дичо, а змеят се закикоти.

— Хайде, не се цупи — каза след малко. — Май от сръдня забрави, че си умрял от глад.

Начумерен, Радослав се настани до софрата. Беше застлана с върколашка покривка, която продължаваше да му прилича на пешкирите на баба му. Заотваря глинените капаци на паниците и мигом се оживи.

— Охо! Мътеница! Чу-до! А това шарена сол ли е? Леле, супер! И… баница?!! Крилане, ти си вълшебник!

Змеят мълчаливо се усмихна.

Младият мъж лакомо налапа солидно парче баница, но изведнъж пак помръкна и преглътна хапа с усилие.

— Какво има, Радо?

— Баницата е зелник… — Въздъхна. — Няма нищо. Просто се сетих за родителите си… за приятели. Живи ли са, здрави ли са… — отрони накрая. Няколко минути двамината останаха в мълчание.

Змеят Иван-Крилан се раздвижи.

— Я дай лапа! — каза, като протегна своята. — А сега мисли си за тях. Представи си ги като за групова снимка, без да ги караш да викат „зеле“. Очите си — затвори ги. Мозъкът по едно си прилича с компютъра — трябва му свободно място, свободни неврони… изчисти зрителните дялове… но не се напрягай, рей се около образите им. Така… аха…

Във въображението на Дичо родителите му и неколцина познати се подредиха както бе поискал Крилан. Веднага се появи и фотограф, нарамил голяма дървена кутия на триножник, и зажумелият яростно го изгони вън от мисловната си картина, но не смогна да го пропъди съвсем. Кой знае защо, всички застанаха на стълбите на училището. Стояха, а на лицата им „грееха“ пластмасови, ала все пак усмивки. След секунди изведнъж взеха да се разбягват, образите им избледняваха, нахлуха някакви странични физиономии… Упражнението започна да изисква усилие и тъкмо когато Радослав бе на път да изтърве съвсем юздите на въображението, змеят късо му рече:

— Добре са. Живи и здрави.

Той отвори очи.

— Всички?

— Да, всички — сдържано отвърна Крилан. — Онези, дето не искаше да ги мислиш, и те. Знаеш ли, някак съм съхранил връзката си с Горната земя… — усмихна се криво. — Всички хора, които познавам, ми се случва да ги сънувам. И не знам защо, но винаги оставам с убеждението, че онова, което виждам да става с тях… се случва в действителност. Казвам „познати“, ама в най-общия смисъл. Все що съм виждал двукрако… а понякога даже и четирикрако — ей така, минават си през сънищата ми. Понякога със седмици се чудя — тоя пък или тая откъде ги познавам? Все едно съм ги срещнал в трамвая и гледам — уж познато лице, а не мога да зацепя на кой е… Вероятно съвсем не са всички, които изобщо съм срещал по улиците. Само онези, които с нещо са ми направили впечатление, дори за момент, дори без и да се усетя… И се е получила някаква емоционална връзка, що ли… Змейските Мъдреци ми казаха, че имам рядка дарба. Даже щяхме да я изследваме тая работа, понеже си е един вид информационен обмен между уж изолирани светове, феноменално… Така че, не те баламосвам. Наистина са живи и здрави. За съжаление, повече не мога да кажа. Само толкоз усетих. А… кое беше мястото? — обърна глава и чак ококори очи. — Мястото, на което си ги представи. Заприлича ми на Първа гимназия.

— Ъхъм… Да. Моето даскало.

— И аз учих там един срок, ама ме изключиха… Стига де, ще ти изпаднат очите. Теб обаче и да съм те виждал тогава, не те помня. Ами че ти си бил фъстък по същото време!

— Коя година? — трескаво изстреля Радослав. Имаше нещо нереално в това, което му говореше Иван-Крилан…

— Изкарах до половината девети клас в Първа. Беше след като почина Висоцки, осемдесета година значи. Ти трябва да си бил в пето отделение тогава…