— Уффф, не! — отпусна се Дичо. — Аз се върнах в Първа гимназия след шести клас. Понеже три години бяхме в Коми, в Съюза… Нали разбираш, доста неща ми се случиха… и пак ми идва прекалено това, че още от детска възраст край мене са се навъртали змейове… доста преди да отида до Гложенския манастир и да намеря Верена! Прощавай…
—
— Айде бе!
— Без майтап. Родих се в човешка кожа, макар и да не съм витяк. Чисто шарканче съм.
— Етнически дракон.
— Ка-какъв… ха-ха-ха! Ей, тоя лаф ме грабна! Жестоко!
— Я раздуй как така се е случило?
Крилан късо въздъхна.
— Друг път. Сега вече ни викат от Тинга. Знам, не си усетил. Съобщението беше
Едва щом излязоха от беседката, змеят глухо възкликна и вирна муцуна нагоре. Взря се през листака към небето.
Дичо проследи погледа му. Предпазливо, за да не му се завие отново свят. След момент съобрази, че вижда бяла облачна следа като от самолет. Тоест, високолетящ змей — горещите тела на шарканите предизвикваха кондензация също като авиационните двигатели, при това комай дори на по-ниски височини. Беше трудно да прецени на колко хиляди метра се намираше този в момента. Ефектите от рефракцията колкото помагаха, толкова и напрягаха очите. Дичо разтърка клепачи и в този момент Крилан пронизително изрева телепатично.
Радослав приклекна и се хвана за тила.
— Извинявай, трябваше да го викна — невинно рече змеят. — Нали може?
Тъмната пелена пред очите на Радослав се разсейваше, зашеметяването бе досущ като от мека, но ужасно грамадна и тежка боксова ръкавица.
— Май прекалих — смути се Крилан. — Цялото ято ни гледа…
Бързо отвърна на неколцина, задали негласни въпроси.
Без да иска, Дичо проследи с поглед кацащия шаркан. Първо силуетът му се смали, престана да се размазва от високите въздушни течения, а накрая отново започна да се уголемява, докато тревата не зашумя, бръсната от вихъра на крилете му като от перки на вертолет.
Бе красив млад мъжкар, с повече синкаво-златисто по люспите от Иван, видимо по-изящни криле и по-равен гребен на тила и гръбнака. Плесна с раздвоена на върха опашка. Очите му искряха кехлибарено. Дичо посрещна взора му.
Обичайният немигащ драконов поглед, вертикалните зеници-цепнатини… Проникващото му внимание спря сякаш на границата на кожата на човека, без да навлиза навътре.
Повиканият змей склони приветствено глава, на което Радослав се почувства длъжен да отговори. При все това шарканът не промълви нито дума, не излъчи никакъв мислеобраз. Ала очевидно размени с Крилан няколко телепатични реплики, които облъхнаха Дичо, без да го докоснат същински. Сетне от гърлото на пристигналия изклокочи дълга фраза, подкрепена с по-явни мислеобрази, но толкова бързи и сложни, че те само озадачиха човека. В същото време между змейовете се стрелнаха и по-лично насочени изречения.
Иван изръмжа. Каза нещо дълго, сменяйки няколко пъти мелодиката на говора и интонацията. На Дичо се стори, че Крилан на два пъти се запъна, а може би даже заекна.
Другият змей отвърна със серия мимики и неразбираеми жестове, които пробягаха от върха на ноктите на крилете, та чак до краищата на опашката. Завърши късо с басово измучана дума. Или просто нечленоразделен звук.
Крилан кимна. Жълтоокият дракон се обърна към Радослав. Една дълга секунда го разглеждаше хладно и любопитно, сетне се поклони и бързешком се отдалечи със свити и притиснати към туловището криле. Дичо го проследи до входа на двореца, където шарканът се смеси с останалите.
— Кой беше този… — Искаше да добави „темерут“.
Иван-Крилан го погледна с укор:
— Приятел ми е.
— Извинявай. Какво му каза, че ме огледа така… резервирано?
— Ох, Радо… — змеят явно намери нещо интересно в тревата. — Не си чак толкова важен, че да ставаш тема за разговор между двама шаркани… ако беше обаче, щеше да е по начин, който да разбереш. А темерут се оказа ти, бате. Можеш да не се притесняваш, той знае, че още не си наясно с нашите обичаи. Въпреки че ние не държим на стриктно спазване на традициите, все пак е въпрос на жест да се придържаш към някои правила на общуване.
— Ъ?
— Редно беше ти да го заговориш.
— Защо аз?
Змеят обърна очи към човека.
— Защото той ти се поклони пръв. Ти не пожела да говориш. Твоя си работа.
— Уф! — огорчи се Радослав. — Сгафих… Май този твой приятел няма да погледне повече на мен като на възпитано същество.
— Ммм… — Иван-Крилан отново откри нещо вълнуващо в тревата, на лакът или два встрани от глезените на Радослав, който дори се озърна да види какво толкова има там. Беше мъничко бяло цвете. — Едва ли ще е чак толкоз безмилостен — отвърна разсеяно. — Първо, защото той бързаше. И второ — тук тебе те уважават, а значи тачат и избора ти, какъвто и да е той. А те уважават, защото един от нас те обича… Хайде, да вървим към аула, двореца де.
