Слънце недосегаемо (роман-изповед) полностью

— Точно тъй, има. Ала не очевидна. Ха! Един хипотетичен българо-змейски речник ще е най-върховното постижение на филологическата мисъл. Ако някой дръзне да го състави с поне нищожен успех, аз лично ще си купя едно томче за една моя шепа диаманти!… Спомни си фаморите. Минават с малко думи, нищо че изрази като „пия вода от езерото“ и „давя се в реката“ ги произнасят еднакво. Без мислоречеви образи няма да схванеш разликата, не става. Обаче пък някои работи не могат да се изкажат само телепатично. Трябва да ги формулираш в слова, в дефинирани понятия, иначе пращаш суров мисловен сигнал, той е мъчноразбираем, да не река не-разгадаем за никой друг, освен за предаващия го. И затова така, както съществуват Майстори на Словото — пък било то на езика на заблудата, — съществуват и Господари на Мисълта. Мисъл, която не отразява или тълкува, не снишава реалността до ниското равнище на нечие недозряло съзнание. Такава Мисъл е самата Действителност. И владеещите я, независимо дали го искат, или пък им е бреме — те са Творците на Светове…

Радослав даже престана да гледа змеицата. Обърна се към Крилан.

— А вие как избягвате да подменяте реалността с нейните „имена“?

— Използваме девет различни по структура и главна идея езика. И пак никога няма гаранция, че си предал обективно нещата, колкото и изтъркана да е тая дума. Един от тях даже е идентичен с Лъжовния. Друг е Езикът на Мъдростта, който се учи цял живот, събира опит и знания от предишните поколения. Има детски език — за новоизлюпените шарканчета. Има език, в който липсва представа за време и повече прилича на математически код в два диалекта — алгебричен и геометричен… Е, да спра дотук, ще разбираш нещата постепенно, нали не бързаш?

Дичо се спъна, залитна… и се подпря на протегнатата опашка на змеицата, вървяща отпред. Благодари ѝ смутен, на което тя кимна с усмивка.

Вече бяха съвсем пред входа на двореца, когато той се осмели да попита Крилан:

— Ще проговоря ли някога нелъжовен език?

— Мисля, че си го правил, без даже да се усетиш. Езика на обичта. Който е само за диалог, безсмислен е, ако не ти отвръщат на казаното. Неприложим е за самотни разсъждения.

Отблизо пещерният дворец разкри, че освен грамаден, е и невероятно древен, макар да нямаше и помен от запустението на руини. Чудно, но не потисна с размерите си приближаващия се човек, както става с подобни колосални постройки. Здраво вкопчен в платото и скалите, замъкът за змейските Събрания бе част от самата тукашна местност, къс от планетата, частица от цялата вселена — нещо природно, докоснато много внимателно само за доработка. И като естествен обект, той не будеше в претенциозното човешко съзнание дължимото уважение. Поне в горния слой човешко съзнание — полепнал с цивилизованост. Макар че под него присъстваше страхопочитание… а още по-долу, в чисто животинската му основа — простото възприемане като факт, дори повод за сигурност… Дичо отново поспря, поразен от това усещане — тъкмо където пътеката свършваше и се вливаше в тесен, притиснат към фасадата на аула площад.

Внезапно осъзна, че „неразумните“ същества не възприемат околния свят като нещо заплашително по принцип. Опасността за тях винаги е конкретна — конкретен хищник, конкретно стихийно бедствие, неблагоприятен сезон. Животните не си въобразяват, че Природата ги мачка, кара ги да се усещат нищожни, нито пък че им благоволи специално. Тези мисли бяха банални като израз, хрумвали са му и преди, но сега ги ВКУСИ. Навярно такова е усещането при прозрение… Понечи да сподели всичко това с Крилан, защото вероятно имаше връзка с темата за езиците. А нищо чудно и да се е повлиял, да е бил предизвикан от твърденията на змея да разсъждава в тази насока… Ала вече бяха в подножието на широкия, но невисок дворцов портал, напомнящ за вход в пчелен кошер.

Дичо се озова сред тълпа змейове и чак тогава се стъписа съвсем истински. За някакъв бързо стрелнал се миг дори си каза, че навярно сънува… Само дето трябваше да приеме, че крачи през сънища още от клисурата до манастира.

Помъчи се да изправи гръб и да стъпва по-твърдо. Със змеицата пред себе си и Крилан по петите, премина през рехавото, разпаднало се на групи стълпотворение, борейки се с желанието да се ощипе. Толкова близо, толкова многобройни, толкова живи и истински ЗМЕЙОВЕ — наистина беше невероятно.

Появата му не предизвика суматоха. Удостоиха го със сдържано любопитство, но мнозина дори не се обърнаха да го видят. Звуковите и телепатичните разговори, носещи се наоколо, не секнаха. Онези змейове, покрай които Радослав и Крилан минаваха непосредствено, възпитано се покланяха и тактично отместваха опашки от пътя на човека. В същото време навярно знаеха откъде идва — от свят, който според техните разбирания бе приказен…