Слънце недосегаемо (роман-изповед) полностью

Дичо с неудоволствие си помисли, че влизането на змей в Министерски съвет или дори в Народния театър би подействало далеч по-зле на средностатистическа софийска тълпа. Даже да не избухнеше паника, щяха да се блъскат и да напират зяпачи, а и човешките реакции като цяло надали изобщо биха могли да се сравнят с шарканските. Достойнството не е отличителна черта на тълпите… Въпреки че тук навярно са виждали какви ли не човекоподобни и нехуманоидни… Но откъде идеше впечатлението, че тукашното мнозинство змейове никога не бяха зървали човек със собствените си очи?…

Като какво ли ме виждат? — питаше се Радослав. — Като чудовище? Хмък. По-скоро като брадясал мърльо с войнишки потури, препасан с железен колан, който никак не си е на мястото без ризница, напъхан в прокъсана и не много чиста риза… Дори стъпките му по инкрустираните гранитни павета на площада звучаха нагло и отекваха направо просташки. Шарканите стъпваха удивително тихо, плъзгаха се като сенки.

Дичо се загърна по-плътно с наметалото от белонска паяжина, вече кафяво, а не червено като преди, за да не изглежда чак толкова недодялан.

— Радо — измърмори над рамото му Иван-Крилан, — не си на модно ревю. Нито на конкурс. Успокой се.

Човекът кимна, ала не смогна да овладее чувствата.

Змеицата-вестоносец неочаквано се сбогува и се оттегли, разтвори се в множеството. Радослав по инерция направи няколко крачки напред и неволно вирна глава — ако може, пак да я види… Докато се опомни, вече бяха преминали под корниза на портата и се намираха в самия аул.

Отсрещният свод на колосалната пещера, с всичките ѝ каменни изваяния, минерални и рудни жилки, бе облян от безброй кръстосани снопове дневна светлина. По излъскания под играеха слънчеви зайчета, плъзгаха се сенки и отражения, искряха цветни петна от скъпоценни камъни. По-достолепно от катедрала. Тих ромон от гласове изпълваше въздуха.

— Нося оръжие, нож. Не е ли прието да го оставя…

Иван-Крилан отвръщаше на поздрави и вметна бегло:

— Не. Няма такъв обичай, даже да влачеше щурмови танкоразрушител. Освен ако не ти пречи.

Пък и без това ще е жалък като клечка за зъби, добави за себе си Дичо.

— Да идем на трибуните — подкани го змеят.

След стотина крачки Радослав осъзна размерите на Грота.

Озоваха се на ръба на гигантски кратер с полегати стени, отвътре опасани от издадени неравномерно напред стъпаловидни тераси. Сякаш нещо бе сплело амфитеатър от скалите и рудните жили така, както вещ майстор плете кошница от жилави клончета на върба. Дълбоко долу, върху кръгла арена, се виждаше няколкометров блестящ рунограм. Символите на вписаните едни в други слънца и планети надали бяха от ламарина. Събраните тук сребро, злато, мед и желязо биха стигнали за нови кубета на не един храм.

До отсрещния ръб на кратера комай имаше цял връст. По терасите играеха безброй светлинки на люлееща се люспеста маса. Илюзията продължи само миг, после зрението я разпадна на множество змейски фигури.

— Леле…

— И аз така реагирах първия път. Сядай.

— Къде?

— Където ти се хареса. Може направо тук.

Радослав плахо отстъпи назад.

— Нека да слезем пет-шест реда надолу. Може би няма да ми се вие толкова свят…

Решението бе съпроводено с неудобството да скача от високите малко над метър терасовидни стъпала.

— Тук е добре — каза задъхан, когато се спуснаха десетина нива надолу. — Горните редове ми се видяха по-стръмни.

— Аха. Съвещателното Гнездо не е строго конично — кимна Крилан.

— Колко, хм, народ събира залата? — прояви интерес Радослав, докато се настаняваше предпазливо, притискайки гръб о скалата. — Виждам, че сега не може да се нарече претъпкано.

— Хич даже. Мнозина са на война. Ами, когато е гъчкано, Гротът поема един милион души.

— Значи оттук се ръководи вашата… общност. Нали?

— Точната дума е „Голямото ято“. Обаче за първото не позна. Аз тъкмо ти се бях възхитил, че като те намерихме, ти има достатъчно акъл да не изтърсиш тъпизъм от рода на „заведете ме при вожда си“. Нямаме нищо такова, което би нарекъл „държава“.

Дичо преглътна питанките. Нуждаеше се от време, за да си подреди мислите. Заоглежда се, вече не толкова сковано.

— Кога ще започне… заседанието? Така ли му викате?

— Става и заседание. В момента още тече почивка. А по принцип „дебатите“ тук не са спирали от началото на новото ни летоброене.

— Ъммм. Перманентна сесия — мъдро изрече Радослав. — Вижда ми се уместно решение…

Крилан незабавно му възрази:

— Тингът не е някаква си висша власт. Тук всеки представлява само и единствено себе си. Разискванията не толкова целят да се вземе Решение за едно или друго, а да се постигне максимално съгласие по всеки въпрос.

— Това възможно ли е въобще? Чувал съм една сентенция, че компромисът е състояние, при което всички се чувстват еднакво недоволни.