— Те са варвари! — намеси се Мара. — Нападат през границите ни, защото земята е богата и зелена. Защо тези пустинни племена изведнъж ще се организират срещу държава, въоръжена и подготвена срещу тях? Какво могат да се надяват да спечелят, освен унищожението си?
Кевин долови гнева й и не се обиди: даваше си ясна сметка, че времето далече от дома се е проточило вече почти година и че раздялата й със сина й я съсипва. Всеки месец търговски кораби спираха в Лама и куриерът на Джикан стигаше до нея, но не беше дошла никаква вест за нападение от Минванаби. Мара беше оставила най-добрите си бойци да пазят имението. Тук, с останалите, беше очаквала да окаже подкрепа на Ксакатекас и след това да може да си тръгне. Но нападението на дома не се беше случило или поне не беше стигнала вест за нападение до тях. А от тази страна на Кърваво море кампанията се беше проточила необяснимо и нямаше никакви признаци да приключи.
— Трябва да намерим продоволствените складове на номадите и да ги изгорим — настоя тя разпалено. — Иначе ще остареем в тази окаяна пустиня и никога няма да се справим с Минванаби.
Думите й сложиха край на обсъждането.
Съгледвачите излязоха на петдневен обход, който се проточи до цял месец издирване. Номадите не можеше да бъдат проследени по пясъците, непрекъснато местени от ветровете, нито по изметените голи плочи скала. Цураните бяха принудени да търсят по дима на огньове в земя, където нямаше никакви дървета, освен внесено масло или въглища за огрев и светлина. Воините трябваше да лежат дни наред в укритията си и да оглеждат голия хоризонт за някакви знаци за лагер. Минаваха през суха спечена земя и не намираха нищо — само стари кръгове от огнища, пълни с пепел и изгорели кости, и понякога отпечатък, където се беше издигала кожена шатра, или натрошени глинени чирепи. Складовете с припаси на номадите оставаха скрити и недостижими.
След три безплодни месеца войниците на Ксакатекас и Акома започнаха да взимат пленници. Завличаха ги до палатките на Чипино за разпит. Пустинните разбойници бяха ниски, с жилави тела и често брадати. Миришеха на кердидра и вкиснало вино и носеха кожени дрехи, обшити с пъпки от животински рог и кост. Над тази примитивна лека броня замятаха широки халати в бежови цветове, завързани с мънистени пояси с втъкнати в тях талисмани, изтъкващи тяхната бойна храброст и племенна принадлежност. Малцина от тях можеше да бъдат принудени да проговорят, а тези, които се оказваха с по-развързани езици, не бяха високо в клановите си йерархии.
Складовете, които издадоха през следващите четири месеца, бяха без особена важност: само няколко мяха с вино и малко зърно в глинени делви. Не достатъчно, за да си струва да се губят войници, каза лорд Чипино на Мара в обезсърчения им разговор след цял ден, прекаран под палещата слънчева светлина в разкопаване на такова скривалище в пясъчното дъно на пресъхнал поток.
Командната шатра на Акома беше загърната в предвечерен сумрак. Виковете на часовите, докато стражата се сменяше, се смесваха с миризмите на печащо се месо и нахлуваха през платнищата на входа, разтворени за прохладния вечерен ветрец. Въглищен дим се вдигаше на сини облачета на фона на помръкващите хълмове, а вътре тлеещите маслени парцали хвърляха черешово обагрена светлина през декоративните фигури, изрязани в глинените гнезда.
Мара плесна с ръце да донесат на лорда на Ксакатекас теш, подсладен, както го предпочиташе, и му каза:
— Мислиш, че си губим времето, като претърсваме подножията, нали?
— Да. Номадите сигурно държат продоволствието си в дълбоката пустиня, където няма никакви пътеки, за да се оставят следи. Убеден съм, че трябва да опитаме проникване с може би два отряда воини.
Мара също бе започнала да чувства, че някаква подобна тактика е необходима, а и Люджан я подкрепяше. Единственият несъгласен беше Кевин, който упорито настояваше, че номадите може би планират точно такъв развой. Тя поклати глава. Защо варварите трябваше да изкушават хората й да нахлуят? Каква можеше да е целта им?
— Всичко това е безсмислено — каза Чипино, разхлаби напрашената броня на врата си и почеса ожулената си кожа. Отпи глътка теш да изплакне вкуса на пустинна прах в устата си и добави: — Исашани ми пише, че Хокану от Шинцаваи й дошъл на гости в Онтосет.
Мара повдигна вежди.
— Жена ти да не би да си пада по сватосването?
Ксакатекас се засмя.
— Естествено. И в този случай става дума за теб. Младият Шинцаваи питал дали си добре и ти праща поздрави.
— Ох! — въздъхна Мара. Чипино кимна примирено, а тя добави: — Но защо ще ходи чак до Онтосет? Доста далече е.
— Точно това изтъква и Исашани — каза Чипино. — Бил дошъл да купи подправки, които също толкова лесно може да се купят в Джамар.
Това подсказваше, че е ходил специално за да говори с лейди Исашани и да чуе преки новини за Достари. Мара не знаеше как да реагира. Не беше сигурна дали привидният интерес на Хокану за новини от нея просто не прикрива поредния ход на баща му във Великата игра.
