— Чувството е взаимно — измърмори му той. И му пожела наум да хване запек и тръни да набодат и шестте му меки лапи.
Щом приближиха проходите, планинският пейзаж се промени драстично. Гористите склонове отстъпиха на изстъргани от ветровете сипеи. Миризмите на нагрят от слънцето камък замениха тези на зеленина и пръст. Високият хребет се разпадна на накъсани низове от голи хълмове, засипани с океани от пясък. Слънцето грееше в забуленото от пелени разлетяла се ситна прах небе и печеше земята с потръпващи вълни горещина. Самата земя сякаш тлееше, чакълеста и нашарена с жилки червено, черно и охра.
В замяна на това нощите бяха мразовити, със сухи ветрове, пронизващи през дрехите като ледени игли. Пастирите и местните водачи вдигаха шалчетата на вратовете си пред лицата си, за да ги предпазват от понесения от вятъра пясък.
Столетия такъв климат бяха изваяли скалите в странни образувания, наподобяващи кули и подобни на демони огромни стълбове, пронизали келеуанското небе. Кевин и Мара ги зяпнаха изумени в началото… но не и след първия набег на пустинниците, който ги сполетя на стръмната пътека, водеща към един превал.
Щом чу смразяващ кръвта рев и забеляза суматохата сред колоната товарни животни напред, Мара дръпна рязко завеските на паланкина си.
— Какво става?
Люджан й махна да се прибере и извади меча си. Мара надникна над рамото му и зад редиците на почетната си гвардии видя дребни широкоплещести фигури в сиво-кафяви халати да изскачат с крясъци от една цепнатина в скалите. Награбиха поводите на няколко кердидри и задърпаха блеещите животни извън пътя. Устойчиви дори по разкъртените камъни, съществата се задърпаха, а воини в цветовете на Ксакатекас се втурнаха към разбойниците.
Люджан извика на Първия си ударен водач и даде сигнал с широк замах на меча си. Воините на Акома се откъснаха от колоната на кервана и затичаха нагоре покрай спрелите животни. В излаза им се включи, а след това ги подмина бързо подвижната ударна сила на чо-джа.
Господарят на Ксакатекас извика нещо на Мара от носилката си и тя нареди на Люджан:
— Лордът не иска живи пленници.
Люджан веднага предаде заповедта.
Кевин гледаше с широко отворени очи атаката на чо-джа. Щом видяха лъскавите черни насекомоподобни същества да връхлитат нагоре по склона към тях с вдигнати предни крайници, дребните планински мъже подкараха животните с пляскания и ругатни, за да разкъсат редиците на чо-джа. Но воините на Лакс’л бяха бързи като черни мълнии под слънчевата светлина и възвиха покрай полуделите от страх кердидри. Не издаваха никакъв звук, чуваше се само зловещото тракане на стъпалата им по натрошените камъни. Изсипаха се покрай обърканите животни и настъпиха от всички страни, докато номадите отчаяно се опитваха да побегнат.
Последва клане, Кевин, който никога досега не беше виждал чо-джа в битка, настръхна. Виждал беше да умират хора, но никога разсечени на две отзад, с един-единствен удар на черните, остри като бръснач хитинови предни крайници. Чо-джа бяха убийствено бързи и избиваха с педантичното усърдие на машини.
След малко всичко свърши.
— Вашите чо-джа бързо оправиха номадите — отбеляза лорд Чипино. Тонът му издаваше, че не изпитва никаква радост от клането. — Може би ще премислят дали да притесняват отново керваните ни.
Мара вдигна ветрилото си от възглавничките и го отвори замислено. Разхлади се с него, повече от нерви, отколкото от горещината. Макар кървавите забавления да не й допадаха, не показа погнуса от гледката на клането.
— Защо трябваше да нападат тежко охраняван керван? В името на Лашима, не са ли видели, че освен почетната ви гвардия има още много воини?
— Кой може да каже какво мотивира варварите? — отвърна той и изгледа Мара от носилката си. — Ако не ги познавах достатъчно, щях да кажа, че са фанатици на Червения бог.
Но номадите на Достари не вярваха в Туракаму, или така поне твърдяха текстовете в храма на Лашима, където беше учила Мара. Нарастващите нарушения по границата нямаха никакво обяснение, а описанията на сблъсъците с номадите, предложени от лорд Чипино в странноприемницата над картите, само усилваха впечатлението за безсмислено прахосване на живот.
Мара тръсна ветрилото и го затвори. Повече от всякога се боеше за Аяки. Беше очаквала да прекоси океана, за да осигури помощ и бързо разрешение на проблема с притеснителните нападения по границата. Но вече усещаше, че проблемът е по-тежък, отколкото си бе мислила. Можеше да не се върне за есенната сеитба, а от това сърцето й изстиваше от мрачни предчувствия. Но не издаде на глас тревогите си и щом керванът тръгна отново, помоли да й покажат забележителностите на планината. Кевин крачеше до носилката й и слушаше как най-добрият съгледвач на Чипино изброява имената на върхове, долини и скали, които понякога се извиваха над пътя в изваяни от вятъра каменни сводове.
