— Удостояваш ме с много голяма чест, милорд — отвърна тя бързо и с почитание, по което Кевин разбра, че мъжът е с по-висок сан, но не бе настоял тя да говори първа. Беше я поздравил приятелски, с публичен израз на благоразположение. — Добре съм — продължи Мара. — И съм изключително поласкана, че те виждам тук. Ти как си, лорд Чипино?
— Благодаря, идеално — отвърна мъжът с внезапен хаплив сарказъм. Отметна назад стоманеносивата си коса и се засмя. Кевин не можа да схване защо, но реши, че лордът реагира на някакъв деликатен нюанс от страна на Мара. После й предложи ръката си и я поведе. — Дано Десио и братовчедите му да се задавят до смърт! Ще съжалява за този ден, сериозно говоря.
Мара промърмори нещо в отговор и накара Господаря на Ксакатекас да се разсмее отново и да я погледне с ново възхищение. С изящен жест той помогна на Господарката на Акома да се качи в носилката му — добре обмислена проява на вежливост, след като личната му поява не беше очаквана и не беше останало време слугите на Акома да разтоварят нейния паланкин. Отрядът воини пое в стегнати жълто-черни карета, балансирани като шахматно табло с карета в зелено.
— Ако бях по-млад — прогърмя грубоватият глас на Господаря, — щях да предложа сериозно съперничество на младия Хокану.
Е, помисли си Кевин с лек пристъп на ревност, Господарят на Ксакатекас поне изглеждаше очарован от Господарката, домогваща се до неговия съюз.
— Заради което вашата прелестна съпруга щеше да поиска да ме отрови — отвърна скромно Мара. — Исашани добре ли е?
— Добре е, благодаря, и благодарна за отсъствието ми, което я пази да не забременее отново. Завийте тук — нареди лорд Чипино на носачите си и свитата плавно зави в една тясна пресечка и навлезе под пъстрата сянка на странноприемница с открит преден двор.
По дължината на черната стена се изпъваше тезгях за освежителни напитки и ястия. На него се продаваха супи, сладкиши и напитки от местната билка, наречена теш, както и обичайната чоча. Гостите с по-нисък сан припряно опразниха пейките и масите, за да направят място за по-висшите от тях, а слуги с широки ризи зашетаха да разчистят и наредят чисти чаши и блюда. Чипино покани Мара да седне, зае господарското място в челото на масата и подпря лакти на остърганите дъски, опрял брадичка на сплетените си пръсти. Изгледа младата жена, която бе съкрушила лорд Джингу в собствения му дом и чиято проницателност в Играта й печелеше известност. Воините на Люджан и на Ксакатекас се бяха строили около двамата. Кевин бе с носачите настрани и не можеше да чува разговора. От жестовете на Мара обаче разбра кога приключи учтивото бъбрене и започна обсъждането на сериозни неща. Слуги поднесоха храна, която остана настрана почти недокосната, за да има място за свитъците с карти и табличките, донесени от слуга в жълто-пурпурна ливрея.
След малко Мара махна на Кевин да дойде и да застане до рамото й.
— Искам да чуеш това — каза му и от тона й мидкемиецът разбра, че възнамерява да го попита за мнение по-късно, когато щяха да имат време за разговор насаме.
— Едно нещо трябва да се установи — каза Ксакатекас. — Разбойниците от Цубар стават много по-многобройни и необичайно агресивни. Въпросът, който бих задал, е защо?
Мара го погледна твърдо.
— Ще го разберем, лорд Чипино. — Завъртя празната си чашка за теш с пръсти и добави уклончиво: — Уверявам те, именията ми са здраво укрепени.
Господарят на Ксакатекас се усмихна, оголвайки два реда равни зъби.
— Значи, дъще на Сезу, двамата се разбираме добре. Врагът няма да спечели никакво предимство. — Пресегна се, вдигна бокала си от джамарски кристал в ръцете си, по които нямаше пръстени, и добави: — За победата.
Мара го погледна в очите и кимна и по някаква неясна причина ледени тръпки полазиха по гърба на Кевин.
Докато Господарят и Господарката станат от масата, „Коалтека“ беше разтоварен. Паланкинът на Мара чакаше до този на лорд Чипино, а слугите бяха докарали стадо товарни животни, шестокраки естествено, приличаха на кръстоска между камила и лама, ако се изключеха ушите, които бяха люспести и извити. Сандъците с багажа на Мара и палатките, мангалите, чувалите с въглища, буретата с масло, запаси и продоволствието за армията й бяха вързани на странни извити в средата самари на гърбовете на съществата. Керванът бе много дълъг и шумен от блеенето на животните и подвикванията на смуглите им гледачи, до един с шалчета на шиите. Военните отряди, хора и чо-джа, се строиха и изкачването в планините започна.
Разсеян от едно кикотещо се хлапе, което се въргаляше в канавката край пътя, Кевин се сепна от плисването на нещо мокро.
Обърна се рязко, видя бялата слюнка на ръкава си и изруга на мидкемийски:
— По дяволите!
Люджан се ухили.
— Не стой много близо до кердидрите. Плюят.
Кевин перна с ръка пенестата мръсотия и я смъкна на паважа. Вонеше неприятно, като изгнил лук.
— Явно не харесват миризмата ти — довърши със смях Бойният водач.
Кевин изгледа накриво нахалното животно. То също го гледаше с виолетовите си очи с дълги мигли, извило маймунските си устни.
