— Нека остане. — След това, сякаш собственото й щастие я бе направило чувствителна за нуждите на другите, добави: — Иди да се видиш със съотечествениците ти. Можеш да закъснееш.
Кевин сдържа усмивката си, мина между купчините възглавнички и се поклони. Дългото пътуване от Достари не беше позволило на Мара много интимност, за да остава насаме с личния си роб. За разлика от огромната командна шатра с многото й помещения и ненабиващото се на очи влизане и излизане на слуги, търговската галера, която ги беше върнала през Кърваво море и нагоре по река Гагаджин, беше твърде тясна и претъпкана, за да могат да са един с друг. Колкото и да жадуваше да навести приятелите си, Кевин копнееше за мига, в който щеше да може да се върне при нея.
Можеше и да е спечелил трайната любов на господарката си, но цуранската култура така и нямаше да се промени. Кевин се измъкна от залата с енергичността на човек, пратен по бърза задача. Щом се озова навън, затича през осветените дворове. Благоприятното му положение като любовник на Мара нямаше изобщо да му помогне, ако Джикан го видеше, че „се шляе без работа“.
Задържа се в сенките, което стана по-лесно, след като се отдалечи от кухните и казармените постройки. В слугинския двор горяха по-малко светлини, а жилищата на робите зад тях бяха почти тъмни.
Музиката от празненствата за победата тук едва се чуваше, за да се долови мелодия. Кевин се запрепъва по коловозите, подмина най-външните сгради и навлезе между дървените бараки отвъд тях. Никакви украси и веселби нямаше тук. Гърдите му се стегнаха, щом го забеляза: робските жилища бяха прясно боядисани с вар за празненствата, но все пак си оставаха само коптори. Насядали на групички на земята пред входовете им, опърпани мръсни мъже си деляха храната от глинени съдове. Ядяха дажбите си от пиршеството, дадено в чест на Мара, с ръце и гълтаха всяка хапка все едно, че можеше да е последното им ядене.
Един забеляза приближаващия се Кевин, прошепна нещо и разговорите мигновено прекъснаха. Всички очи се вдигнаха от глинените паници. После някой подхвърли на мидкемийски, че толкова висок човек не може да е цурански надзирател; след това друг глас извика:
— Проклет да съм! Още ли не са те обесили? — Последва смях и едър мъж с кърпен сив халат затича да го посрещне.
Кевин прегърна широкоплещестия мъж и закачливо го потърка по плешивото теме.
— Патрик! И тебе не са те обесили, както виждам.
Патрик се ухили.
— Няма начин. Аз съм единственият, който може да държи под юзди тази проклета сган тука. — После добави шепнешком: — Така поне успяхме да убедим дребосъците.
Кевин се откъсна сковано от прегръдката му. Три години беше живял само с „дребосъци“ и пренебрежителната дума го накара да осъзнае стъписан колко се е променил възгледът му за цураните. Сега, докато стоеше пред измършавелите си съотечественици, не можеше да му убегне фактът, че гледната му точка е необичайна и сигурно ще е непонятна за тях. Познатите черти се бяха променили, станали бяха по-смугли и корави въпреки усмивките от откритието, че синът на лорда им все още е жив и здрав. Кевин огледа опърпаната група и радостта му помръкна още повече, щом забеляза кои липсват.
— Брандън и Уилям от Ламът къде са? — Заозърта се, сякаш очакваше, че още мъже може да се крият в тъмното на входовете. — Марк, Стивън и Хенри. Двамата Тим? Брайън, Донел и Джон: къде са те, Патрик?
— Нещата се промениха, откакто напусна, приятелю. — Патрик въздъхна уморено. — Този Джикан е истински дявол в рязането на разходи, тъй че изгодите, които ти уреди от нейно благородие, изчезнаха. Вече се отнасят с нас като с другите роби.
— Но къде са? — настоя Кевин.
Мъжете замърмориха и накрая Патрик отговори, стиснал устни.
— Брайън го заболя корем и умря за седмица. Дребосъците изобщо не благоволиха да извикат лекар за роб. Донел беше убит от бик нийдра по време на оплождането предната пролет. Марк умря от треската в дъждовния сезон, след като ти замина. Някаква змия — дребосъците я наричат релли — ухапа Тим Масънсон и стражите го убиха, без да им мигне окото. Твърдяха, че му били спестили бавна смърт.
— Това поне е било добрина — прекъсна го Кевин. — Отровата на релли убива много бавно и болезнено и никой не знае лек за нея.
Патрик сложи ръка на рамото на съотечественика си. Миришеше на пръст, на нийдра и на пот.
— Подозираме, че някои от дребосъците разбират малко от езика на Кралството. Джон го взеха, понеже някак са разбрали, че е дърводелец. Не сме го виждали от година. Самюел от Торен се ядоса и удари един дребосък и го обесиха набързо. — Патрик се огледа нервно и прошепна: — Но Тим Блогет и другите избягаха.
Кевин се слиса, ококори се и повтори:
— Избягаха!?
Патрик го хвана за китката и го задърпа настрана през оградата и до брега на малкото поточе. Продължи тихо и напрегнато, като се озърташе назад през рамо:
