Отново сам, пред четчиците и писалището си, Първият съветник опипа празния лист пергамент и се замисли как да състави съобщението си до Тасайо. Макар привидно да му се възлагаше командването на поредния гарнизон на Минванаби, Десио по същество заповядваше изгнаничество. Крепостта на Стражевите острови бе издигната само за да се брани корабоплаването на Минванаби от пиратство. А тамошните води бяха прочистени от пирати преди повече от век и половина. Крепостта още стоеше заради упоритата цуранска неохота да се отстъпва каквато и да е завладяна територия. Минванаби поддържаха онова голо, загърнато от мъгла парче скала само за да не може някой да им го вземе. А сега един от най-великите умове в империята го пращаха в покрайнините, за да събира мъх.
Колкото и отвратен да беше от това, което според него си беше чиста загуба, Инкомо все пак си напомни, че като цена за голям провал животът на онази скала е все пак леко наказание. Ако лорд Джингу беше жив и носеше мантията на Господаря, за такъв позор главата на Тасайо щеше да бъде консервирана в делва с оцет и мед от червена пчела.
Първият съветник натопи четчицата в тъмното мастило и въздъхна, че толкова болезнена заповед трябва да се предаде с писмена кореспонденция. Тасайо определено заслужаваше нещо по-добро. Лек намек за лично съжаление щеше да е уместен. Свикнал с обратите в политиката, Инкомо бе достатъчно благоразумен, за да не изгаря мостовете зад себе си. Късметът във Великата игра можеше да се обърне съвсем бързо и човек никога не знаеше на кого би могъл да дължи верността си в бъдеще.
Щом носилката зави на последния завой, Мара се надвеси навън с детинско нетърпение. Носачите наместиха на раменете си наклонената носилка с търпеливо мълчание. Можеха да разберат възбудата на господарката си.
— Нищо не се е променило — ахна Мара. — Дърветата и тревата изглеждат толкова зелени…
Тучният пейзаж в дъждовния сезон беше като балсам за очите й след годините, прекарани в голата пустиня. От последния хълм, отвъд оградите на най-крайните и полета с нийдра, добре поддържаното имение се просна пред погледа й. Храстите бяха подкастрени, а тревата под плетовете грижливо окосена. Мара видя предния патрул съгледвачи да маха от върха на следващото възвишение. За миг се притесни: възможно ли беше някой умен враг да е устроил засада и да превърне връщането й у дома в бедствие? Дали тя, във възбудата си, не беше пратила воините си и съгледвачите много напред, за да осигурят безопасността на пътя? Логиката оправдаваше опасението й. Яздеше в авангарда на победоносна армия — не един враг можеше да се притече със сила и да я застраши на собствените й граници.
Към челото на колоната дотича съгледвач.
— Какви са новините, Люджан? — попита нетърпеливо Мара.
Бойният водач се усмихна и белите му зъби блеснаха на потъмнялото му от времето в пустинята лице.
— Посрещане, господарке.
Мара се усмихна. Едва сега можеше да признае, най-вече пред себе си, колко отчаяно беше копняла да се върне у дома. Овациите, с които ги бяха посрещнали с лорд Ксакатекас в Лама и Джамар, бяха ласкателни, но дори празненствата, на които я бяха обсипвали с почести, бяха натоварващи. Почти три години бяха минали, откакто бе получила заповедта да изпрати гарнизоните си в защита на границите. Твърде дълго за един малък син, оставен от майка си. Нощите в прегръдките на Кевин бяха единственото, което разсейваше болката й час по-скоро да види Аяки.
Завръщащата се войска прехвърли хълма, стъпките на три хиляди нозе по влажната земя отекваха като глух тътен в утринната тишина. Мара вдишваше миризмите на богатата зеленина и акаси… а после очите й се разшириха в почуда.
На връзката на имперския път и пътя към имението се издигаше красива арка на величествена молитвена порта. Новата боя и емайлираните покривни плочи искряха на слънчевата светлина, а в дълбоката сянка на портата стояха войници на Акома с церемониални брони. Пред редиците им от бляскави щитове стояха други обичани хора — Кейоке, безукорен като воините си, но с извезания знак на Съветник на гърдите; Джикан, дребничък, с жезъла на хадонра; Накоя, чието обикновено отегчено лице сега грееше в усмивка… а на крачка пред нея — едно момче.
Мара затаи дъх. Преглътна напиращите сълзи, решена да не се поддаде на непристойния изблик. Но мигът, за който толкова беше копняла, който понякога бе изглеждал недостижим сън, надви волята й. Кевин изигра до съвършенство ролята си на личен слуга, като отдръпна завеската и предложи ръка на Мара.
Сдържаността му й помогна да възвърне благоприличие, докато най-сетне стъпи на родната си земя.
