— Кой може да е сигурен? Доколкото разбирам ситуацията, както сигурно и ти, милорд, различните фракции в Клана на Мара се опасяват от внезапното й издигане. Ако тя спечели твърде много чест и богатство, със сигурност ще господства над клана Хадама. Никой друг дом не е по-могъщ в момента, доколкото се знае. Само разногласията пречат на Мара да диктува политиката на клана. Това обаче може да се промени. Тези достойни лордове, които са дръзнали да се свържат с Брули от Кехотара, са се постарали да ни уведомят, че не виждат успеха си непременно свързан с успеха на дома Акома.
Десио се наведе напред и опря лакти на коленете си. Помисли, осъзна, че е ожаднял, и махна на слугата да донесе освежителни напитки.
— Да благодарим на боговете за благодеянията им. Все пак е по-добре фамилиите на клана Хадама да останат неутрални, отколкото да съюзят силите си срещу нас.
— Мисля, че на милорд му убягва другият извод — каза Инкомо.
Съзрял през времето на властта си и вече не толкова нетърпим към поправките, Десио му отвърна с пронизващ поглед. Явно Първият Съветник трябваше да е изчерпателен, ако искаше да се спаси от господарския гняв.
— Какъв извод?
— Нашите агенти са напреднали в работата си да проникнат в шпионската мрежа на Мара. — Инкомо разпери кокалестите си ръце. — Разкрихме още един агент на Акома. Почти всичките им връзки са проследени, куриерите им са разкрити. Запазили сме тези линии отворени, за да може да се пропуска полезна информация от време на време. При нужда можем да манипулираме Акома в своя изгода.
По лицето на Десио пробяга странно изражение и той свъси вежди, за да се ориентира в мислите си и в смътната идея, която глождеше ума му. Когато слугата се върна с подноса с освежителните храна и напитки, Господарят вече бе изгубил апетит.
— Трябва да обмисля нещо. Нареди да ми приготвят банята. Мириша на обор.
Инкомо се поклони.
— Кои момичета желае господарят да се погрижат за удобствата му?
Десио вдигна ръка.
— Не. Трябва да помисля. Никакви жени. Само един слуга. Никакви музиканти. Голяма чаша сок с подправки ще е добре. Трябва ми спокойствие.
Заинтригуван от тази внезапна проява на аскетизъм, Инкомо забърза да изпълни указанията. На вратата обаче спря, сетил се за още нещо.
— Някакви заповеди за Тасайо, милорд?
Зад присвитите очи на Десио тлееше гняв.
— Ах, да, моят гениален стратег. След четири години пилеене на ресурсите ни по своя майсторски план в Цубар сигурно е уморен. Да се погрижим да получи пост, който няма да натоварва толкова изтощената му енергия. Все още държим онази крепост на Стражевите острови. Прати го там да пази западните ни владения от морските птици и рибата.
Инкомо наведе в поклон рамене, остави Господаря на мислите му и тръгна по каменния коридор, врязан в хълма, на който се издигаше имението. Тук, скрит от чужди погледи, Първият съветник на Минванаби спря да крие обезсърчението си. Крачките му станаха отривисти и служебният му халат заплющя около тънките му глезени. Жалко, че умът на Десио не се беше развил колкото решимостта му. Да, провалът на Тасайо беше ужасен, но пък никой план в Играта не можеше да бъде гарантиран. Ако в плана на Тасайо имаше недостатък, той беше само в това, че не предвиждаше действия в случай на провал.
Надолу по стъпалата, през една вратичка — и Инкомо стигна до крилото, издаващо се от хълма към езерния бряг. Макар и да не бяха разположени близо до голямата зала и по-малките жилища, покоите на Господаря на Минванаби предлагаха широка гледка над езерото по залез-слънце и разходката си струваше. Инкомо плесна с ръце и заповяда на слугите да приготвят личната стая за къпане на господаря.
След като слугите се разбързаха, мина обратно през подобната на лабиринт къща към своите не толкова пищни покои. Там, обкръжен от паравани с изрисувани по тях птици в полет и облаци, изруга, ядосан от заповедите на Десио за Тасайо. Не биваше изобщо да издава горчивината си, че съдбата щеше да прати надалече истински надарения син на дома ида остави бъдещето на Минванаби в ръцете на… удари с юмруци по един от скриновете в изблик, подобаващ повече на господаря му, отколкото на самия него… мислите, които го глождеха, бяха недопустими за един верен слуга дори когато беше съвсем сам. Десио трябваше по някакъв начин да измъкне Минванаби от тази дилема.
Седна и плесна с ръце да повика личния си слуга.
— Донеси ми писалището. След това открехни паравана, за да влиза ветрец, и се махни.
