— Агент на Аракаси е подслушал мъже, които се криели в имперските градини. Един от тях небрежно споменал имена и издал, че са пратени да нападнат апартаментите на двама лордове, които са врагове на Инродака. Тъй като всеки, който иска да попречи на тази фракция, е потенциален съюзник на нашата кауза, реших, че е благоразумно да им пратя предупреждение. Почти съм сигурна, че Инродака и групата му ще подкрепят Тасайо, но ми се иска да имах по-ясна представа за опасността, която грози нас.
Кевин разхлаби халата си и от един джоб, който по принцип не трябваше да го има, извади нож за хранене. Вдигна го към лампата и огледа наточеното острие.
— Готови сме. Да идват.
— От кухнята ли го открадна? — попита Мара. — Наказанието за носене на оръжие е смърт, не знаеш ли?
— Наказанието е смърт и ако един роб има мнения, а все още не си ме обесила — отвърна Кевин. — Ако ни нападнат тази нощ, няма да стоя и да гледам как ще те убият, защото мислиш, че покорството ще ми спечели по-добро положение в следващия ми живот.
Мара бе твърде изтощена, за да спори. Джикан не можеше да не знае, че ножът липсва, и след като не беше намерил за редно да докладва кражбата, разследването щеше да се посрещне със свиване на рамене и равнодушни погледи, освен ако тя не поставеше пряко въпроса. Хадонрата и мидкемийският й роб бяха развили сложни отношения през годините. Повечето проблеми между двамата бяха повод за безкрайни свади, но в няколкото избрани области, по които бяха съгласни, все едно ги свързваше кръвна клетва.
Към полунощ на външната врата се почука.
— Кой е? — извика дежурният.
— Занвай!
Събудена от полудрямката в прегръдката на Кевин, Мара заповяда:
— Отворете вратата!
Плесна с ръце на слугинята си да й донесе връхна роба, след което даде знак на Кевин да застане по-благоприлично, докато воините й махаха тежкото резе и издърпваха масата, която бяха избутали до вратата. Щом отвориха, от тъмния коридор се вмъкна възрастен мъж с окървавена глава, подкрепян от ранен страж. Люджан бързо ги вкара вътре, след което се обърна да помогне на стражите да заключат и залостят вратата.
Слугите веднага настаниха стария лорд на възглавниците и Ударен водач Кенджи почисти и превърза раната му, докато друг от воините на Мара се погрижи за войника. Раните и на двамата не бяха опасни и Мара нареди да донесат вино, след което попита какво се е случило.
Старият мъж впи изумително сините си очи в домакинята си.
— Нещастно стечение на обстоятелства, милейди. Вечерях късно тази нощ с братовчед ми, Деканто от Омечан, в чест на подкрепата ми за него като претендент за бялото и златното. Тъкмо се готвех да си тръгна, когато апартаментът му бе нападнат от войници в черна броня без отличителни знаци. Лорд Деканто беше целта на атаката им. Аз просто се оказах на пътя им. Деканто още се биеше, когато избягахме.
— И кой е изпратил тези войници? — попита Мара.
Старецът отпи от виното, кимна, че е добро, и отвърна:
— Може да е всеки от другите шестима братовчеди, опасявам се. Омечан е голям клан, а Алмечо не посочи ясен наследник от племенниците си Оаксатукан. Деканто беше очевидният приемник…
— Но някой не е съгласен с това — довърши Мара.
Лорд Занвай опипа превръзката на главата си.
— Деканто е първият син на най-голямата сестра на Алмечо. Аксантукар е по-големият, защото е роден първи, но майка му беше по-малка сестра, тъй че това създава бъркотия. Алмечо, проклета да е черната му душа, си мислеше, че е безсмъртен. Жена и шест конкубинки, и нито един син или дъщеря.
Мара помисли, отпи глътка вино и каза:
— Добре дошъл си да останеш при нас, милорд. Или, ако предпочиташ жилището си, мога да ти дам охрана от моите воини.
Старецът наведе почтително глава.
— Милейди, задължен съм ти. Ако е възможно, ще остана. Навън е опасно. Имах петима стражи. Натъкнахме се на шест отряда… Боя се, че четирима от воините ми лежат мъртви или издъхват. Обикаляха и други въоръжени групи, но да благодаря на боговете, не обърнаха внимание на последния ми войник и на мен.
— Всички ли носеха черна броня като онези, които ви нападнаха? — попита Люджан.
— Не видях — отвърна старецът.
Раненият воин обаче беше видял повече и посъживен от виното, заговори дрезгаво:
— Не. Някои бяха като тях. Други носеха оранжевото и черното на Минванаби — лорд Тасайо трябва да е пристигнал в Кентосани тази нощ. А други бяха… тонги.
Мара едва не се задави.
— Убийци!? Тук, в Имперския дворец?
Преди време едва не бе загинала от ръцете на нает убиец тонг, пратен в дома й от Джингу.
Воинът продължи:
— Да, господарке. Бяха тонги. Черни брони и увити с плат глави, боядисани ръце, мечове на гърбовете. Плъзгаха се безшумно, погледнаха цветовете ни, за да определят фамилията ни, и продължиха. Не бяхме избраната им плячка за тази нощ.
Кевин стана, отиде при Люджан до вратата между стаите и попита тихо:
— Какви са тия тонги?
Люджан прокара палец по ръба на меча си. Не напипа никакви дефекти, но невъзмутимото му лице все пак се намръщи.
