— Най-малко още трима лордове са убити или ранени. Няколко други напуснаха двореца и побягнаха към градските си къщи или към именията си. — Размърда се неловко и извади хартия от халата си.
Слугата с виното пристигна и въпреки че беше казал, че няма да пие, Аракаси взе чашата и я изгълта, докато господарката огледаше надрасканите му набързо бележки.
— Всички мъртви са поддръжници на Тасайо и лорд Кеда — заключи Мара. — Смяташ, че убийците са били наети от Йонани или от фракцията Омечан?
Аракаси въздъхна дълбоко и остави чашата.
— Може би не. Аксантукар от Оаксатукан също е нападнат.
Мара не се изненада от това — Аксантукар имаше силни съперници в собствената си фракция.
— Как се справи той?
— Добре. — Затворил очи, Началникът на шпионите се помъчи да се отпусне. — Всички нападатели са загинали, което е изненадващо. Били са тонги.
Но пък Аксантукар беше опитен боец. Той също бе ръководил армии на варварския свят. Мара се вгледа в Главния шпионин и забеляза, че напрежението не го е напуснало съвсем.
— Знаеш повече.
— Ще ми се да не знаех, господарке. — Аракаси отвори очи.
— Делегация на лордове е отишла до имперските казарми и е представила искане на командира на императорския гарнизон. Поискали са три отряда Имперски бели да пазят Залата на Съвета. Командирът е отказал. Тъй като Небесната светлина не е свикал официален съвет, залата и коридорите не били негова отговорност. Възложеният му дълг бил да защитава имперската фамилия и нямало да свали никакви войници от постовете им, освен ако не му нареди императорът.
Мара стисна чашата си с едва потискано раздразнение.
— Кога ще се върне императорът?
— Утре на обед, според всички сведения.
Тя въздъхна.
— Тогава нямаме никакъв избор, освен да изтърпим. Редът ще бъде възстановен, когато императорът стъпи в двореца.
Кевин повдигна вежди.
— Само присъствието му ще направи това?
Аракаси го поправи сухо:
— Не присъствието му, а петте хиляди войници, които води. — И добави: — Великите лордове са заявили твърдо правата си. Главните жреци на Двайсетте ордена пък са се събрали късно снощи и са провъзгласили, че вероломството на Мидкемия е доказателство за гнева на боговете. Цуранската традиция е нарушена, твърдят те, а Небесната светлина се е отклонил от духовните към светските грижи. Ако Ичиндар имаше подкрепата на храмовете, можеше все още да командва, но в този момент трябва да се примири и да позволи Съветът да назначи нов Военачалник.
— Значи проблемът трябва да се реши до обед — отбеляза Мара.
Причините бяха съвсем явни. Достатъчно нещастия се бяха случили, след като императорът се беше намесил в Играта. Лордовете на Висшия съвет бяха показали, че няма да бъдат изместени. Нов Военачалник щеше да поздрави Ичиндар при завръщането му в двореца.
— Тази нощ — каза тихо Аракаси — тази сграда ще се превърне в бойно поле.
Кевин се прозя и попита:
— А ще можем ли да поспим малко преди това?
— Да. Но малко — каза Мара. — Трябва да съм на съвета този следобед. Днешните срещи в голяма степен ще решат кой ще преживее нощта. А утре онези, които оцелеят, ще назначат новия Военачалник на Цурануани.
Аракаси понечи да се надигне от възглавниците, но Мара му махна да не става.
— Не — каза му твърдо. — Ще лежиш и ще си почиваш.
Началникът на шпионите само я погледна, но Мара отсече все едно й е възразил на глас:
— Не. Това е заповед. Само глупак би допуснал, че Минванаби няма да се появят. Направи достатъчно, че и отгоре, а и Кевин е прав. Все едно дали има, или няма заплаха срещу Акома, ще присъствам на този съвет. Вече сме толкова готови за атака, колкото е възможно. Дори усилията ни да се окажат недостатъчни, Аяки е защитен у дома.
Аракаси наведе увитата си в бяло глава. Сигурно бе страшно уморен, защото следващия път, когато Кевин погледна към Главния шпионин на Мара, той вече беше заспал.
Безпокойство беше обхванало голямата зала на Съвета. Мара не беше единствената управляваща благородна особа, влязла с повече от традиционно разрешената почетна гвардия — пътеките между столовете и пресечките бяха пълни с въоръжени воини, а залата приличаше повече на параден плац, отколкото на място за обсъждания. Всеки лорд държеше войниците си подръка, седнали на пода в краката му или строени покрай парапетите между стълбищата. Всеки, комуто се наложеше да мине от едно място на друго, трябваше да избира мъчителни маршрути, често пъти газейки през воините.
— Ако дори един идиот извади меч тук, стотици ще загинат още преди някой да може да попита защо — промърмори Кевин.
Мара кимна и каза тихо:
— Погледни натам.
