В най-ниската галерия столът срещу подиума на Военачалника най-после беше зает. Воини в оранжево и черно запълваха пода в клинообразна формация, а между тях, облечен в бойна униформа, не много по-украсена от тази на обикновен офицер, седеше Тасайо от Минванаби. Седеше спокойно, дори отпуснато, но и отдалече личеше, че е опасен. Кевин не можеше да го оприличи на нищо друго, освен на тигър. Тасайо се обърна и погледът му се кръстоса с този на Кевин за много кратък миг, но очите му издадоха разпознаване. Лицето под широкия ръб на шлема остана безстрастно, но стъписаното признаване, преминало между двамата, не можеше да се сбърка.
Кевин задържа погледа си малко по-дълго, след което наведе глава към господарката си.
— Тигърът знае, че сме близо.
Мара стигна до стола си и седна. Привидно изглеждаше заета с оправянето на халата си.
— Тигър ли?
— Като вашите саркати, само че четирикрак, два пъти по-голям и много по-опасен. — Кевин зае мястото си зад стола й, затиснат в тясното пространство от струпалите се допълнително воини, които обикновено щяха да чакат на горната тераса.
Мара огледа залата, която изглеждаше по-сумрачна и, странно, някак по-отекваща. Имаше празни столове, но блясъкът на броня беше по-обилен от фините коприни и скъпоценности. Всяко празно място означаваше мъртъв или наплашен да се оттегли член на Съвета. Фракциите, които бяха останали, бяха твърди и някои групи изглеждаха открито агресивни.
Бегач на Съвета донесе бележка на Мара. Тя счупи восъка, погледна ударените вътре два печата и махна на момчето да изчака. Лорд Занвай влезе с дванайсетима воини и след като запушената пътека го принуди да импровизира маршрут, избра да мине покрай Мара, дари Господарката на Акома с усмивка и леко кимване, докато я подминаваше.
Тя отвърна на поздрава му, след което нахвърли отговор на получената бележка и прати бегача към друга галерия. На Люджан каза:
— Спечелили сме още два гласа, от благодарността информацията на Аракаси.
Сутрешната дейност се проточи. Мара поговори с десетина лордове на привидно безвредни теми. Колкото и да се опитваше да следи двойствената игра, Кевин не можеше да прецени дали разменените думи прикриват заплахи, или предложения за съюз. Все повече и повече усещаше, че очите му са привлечени към долната галерия, където лорд след лорд минаваха да изразят почитта си към Тасайо. Забеляза, че говорят предимно благородниците, докато Тасайо общо взето мълчеше. Когато все пак отговаряше, думите му бяха кратки и отсечени, както се виждаше от проблясващите му бели зъби. Воините му пък бяха неподвижни като статуи.
— Последователите му се боят от него — прошепна Кевин на Люджан.
Командирът на Акома отвърна с едва забележимо кимване и промърмори:
— И с пълно основание. Тасайо е превъзходен убиец и редовно упражнява уменията си.
Кевин не откъсваше поглед от фигурата в оранжево-черния стол. Побиха го студени тръпки. Ако Играта на Съвета беше безскрупулна, то там долу седеше най-безмилостният играч от всички.
Когато се прибраха да хапнат и да обсъдят нещата, Аракаси си бе присвоил походното писалище на Мара. Беше увесил ръката си с ремък на гърдите и ако се съдеше по струпаните бележки и пера, беше работил усърдно. И продължи да работи и след като Мара нареди на слугите да донесат храна: нахвърли още три писма, като затискаше пергаментите със счупената си дясна ръка и междувременно пишеше бързо с лявата.
— Ти си десняк — каза Кевин. Имаше окото на фехтовач и забелязването коя ръка използва човек беше част от придобития му рефлекс. — Готов съм да се закълна в това.
— Днес не мога да съм — отвърна със суха ирония Аракаси, без да вдига очи.
Кевин погледна да види дали почеркът му е разкривен и се изуми още повече, щом видя, че писмата се различават. Една от бележките изглеждаше все едно писана от силна мъжка ръка, докато почеркът на другата изглеждаше женски и деликатен, а на трета — все едно писалият я не може нито да чете, нито да пише умело и е почти съвсем необразован.
— Не се ли объркваш понякога кой точно си днес? — попита Кевин. Все още не беше намерил роля, в която Главният шпионин да не може да се превъплъти.
Аракаси не обърна внимание на въпроса, а продължи със завидна ловкост да сгъва и запечатва писмата с една ръка. Мара вече бе смъкнала връхната си роба. Не помоли Аракаси да се премести, а седна на постелята, която бе освободил, и попита кисело:
— Кой ще ги занесе тези?
Началникът на шпионите усети раздразнението й и отвърна с поклон, не особено изящен заради превързаната ръка.
— Кенджи вече пожела. Това са отговорите на една добра сутрешна работа. — Мара изглеждаше готова да избухне и той вдигна вежди в укор. — Забрани ми да излизам и не съм излизал, нали така?
— Така. Трябваше да се сетя, че можеш да се престориш на заспал също толкова добре, колкото сменяш външността си.
— Въздействието на виното си беше съвсем истинско — възрази Аракаси малко обидено. Погледна бележките. — Желаеш ли да разбереш какво научих, господарке?
— Че Тасайо е тук.
