— Тонгите — отвърна намръщено — са братства, фамилии без клан или чест. Не са верни на никого и на нищо, освен на своя обаджан, Великия майстор, и на своя разбойнически кодекс на кръвта. Те са престъпници, които не зачитат никаква традиция.
— Мечът блесна на светлината на лампата, щом го завъртя. — Някои от тях, като хамоите, са превърнали нечестивия си занаят в упадъчна религия. Вярват, че душите на жертвите им са техните искрени молитви във възхвала на Туракаму. За тях убийството е свято. — Прибра меча в ножницата и макар и неохотно, добави с нотка на възхищение: — Те са ужасни врагове. Много от тях тренират от детство и убиват изключително ефективно.
— Знам кой иска да съм мъртва — каза Мара, забравила за чашата в ръката си. — Тасайо има достатъчно сила, за да ме заплаши пряко. Кой тогава дръзва да наеме тонги в двореца?
Лорд Занвай уморено сви рамене.
— Времената са безразсъдни. Съперничествата са толкова нажежени, че смъртта на един убит може да е купена от която и да е от десетина фракции, а работата на един тонг е непроследима.
— Брат може да убие брат и изобщо да не бъде обвинен във вероломство. — Мара остави чашата и стисна ръце, за да спре треперенето им. — Почти съжалявам, че този проблем не може да бъде решен в открита война. Убийството поне щеше да е по-чисто.
Горчив смях посрещна думите й.
— Мъртвият си е мъртъв — каза лорд Занвай. — А при всеки двубой на бойното поле Минванаби ще вземат наградата. Според мен тонгите по-скоро са наети от Тасайо просто защото откритата изява на силата на Минванаби може да уплаши потенциални съюзници и те да подкрепят друг претендент за бялото и златното — а според слуховете Минванаби са имали вземане-даване с тонгите в миналото. Същинският въпрос е кой праща войници без домашни цветове из двореца?
Мара се съгласи с истината в думите му. Можеше само да се предполага. Може би никога нямаше да го узнае със сигурност.
Дано всички да доживееха да видят утрото.
Следващият ден мина без проблеми, но през цялата следваща нощ из двореца отекваха викове, тропот на бягащи крака и понякога — трясък на мечове. Никой не спеше. Мара лежа дълги часове в прегръдките на Кевин, но успяваше само да дремне на пресекулки и се будеше след кървави кошмари; Войниците на Акома стояха на пост, готови да отблъснат всякаква атака срещу жилището на господарката.
Час преди разсъмване потропване на вратата накара воините на пост да извадят оръжия.
— Кой е? — извика Люджан.
Тихият глас, който отвърна, беше на Аракаси.
Мара се беше отказала от всякакви опити да заспи. Махна на слугинята, дошла да й помогне да се облече, докато отваряха вратата, за да влезе Началникът на шпионите. Косата му бе полепнала от засъхнала кръв и той придържаше едната си ръка в лакътя. Плътта над китката беше грозно подута и посиняла.
Само един поглед и Люджан каза:
— Ще ни трябва правач на кости.
Подхвана здраво Главния шпионин и го настани на постелята, послужила на лорд Занвай предната нощ.
— Никакъв правач — изпъшка Аракаси, щом се отпусна на възглавниците. — Навън е хаос. Освен ако не пратите половин отряд, всеки куриер ще го наръгат с нож, преди да е минал първата пресечка. — Погледна многозначително Люджан. — Полевите ти лекарства ще свършат достатъчно работа.
— Намери Джикан — нареди Мара на слугинята си. — Да донесе силно питие.
Но Аракаси вдигна здравата си ръка, за да я спре.
— Никакво пиене. Имам много да разкажа, а и от удара по главата съм достатъчно замаян, за да оглупея и от пиене.
— Какво стана? — попита нетърпеливо Мара.
— Битка между неизвестни воини в черна броня и дузина убийци от тонга Хамой. — Аракаси замълча, докато Люджан огледа раната на черепа му, а след това развърза предпазителите на китките си и се зае да почисти съсирената кръв с парцали и вода, донесени в леген от слугинята.
След като раната беше оголена за светлината, Люджан каза:
— Дай ми лампата.
Слугинята му я даде и Мара зачака с тревога, докато Люджан поднесе пламъка пред очите на Аракаси — наблюдаваше реакцията на зениците му.
— Ще се оправиш — каза след малко. — Но белегът може да обрасне с бели косми.
Това предизвика ругатнята на Главния шпионин. Последното, което можеше да желае човек с неговата професия, беше да го издава отличителен белег.
След това Люджан се зае с ръката му.
— Милейди — каза тихо, — ще е по-добре да се преместиш в другата стая, но ми остави Кевин и онзи войник, който печели на борба с ръце.
Аракаси измърмори недоволно:
— Само Кевин.
Когато Мара се върна, Началникът на шпионите изглеждаше още по-блед. Лицето му под подрязаната коса и прясната превръзка беше мокро от пот. Но не беше извикал, докато Люджан наместваше ръката му. Коментарът на Кевин, когато се върна на отреденото му място в ъгъла, беше:
— Шпионинът ти е корав като подметка на сандал.
Мара прати слуга да донесе вино и каза на Аракаси:
— Не говори, докато не си готов.
Той я погледна нетърпеливо.
— Готов съм да не се суетят повече около мен. — Кимна благодарно на Люджан, щом той стана да се оттегли, след което отново извърна тъмните си очи към Господарката.
