Кевин продължаваше да не е убеден, че Ичиндар е толкова роб на традицията, колкото мислеше господарката му. Но предпочете да си замълчи. След половин час пратеник в бяло-златиста ливрея влезе, придружен от Имперските бели. Носеха мантия от снежнобели пера, поръбени с бляскаво злато. Поклониха се пред стола на Омечан и поднесоха наметалото на Аксантукар.
Кевин огледа новия Военачалник, докато поставяха мантията на раменете му. Докато чичото, Алмечо, беше мъж с широки рамене и бичи врат, племенникът приличаше по-скоро на хилав поет или учител. Фигурата му беше слаба, а лицето му аскетично, почти изнежено. Но триумфът в очите му издаваше душа, хищна като на Тасайо.
— Изглежда доволен — промълви Кевин.
Аракаси каза тихо:
— И би трябвало. Сигурно е похарчил доста голяма част от наследството си, за да поръча убийството на половин дузина лордове.
— Смяташ, че облечените в черно воини бяха негови?
— Без съмнение.
— Но защо ще праща войници срещу нас? — попита Мара. — Щяхме да подкрепим всеки съперник на Тасайо.
— За да предотврати непредсказуеми съюзи. И за да се припише цялата вина за касапницата на Минванаби. — Настроението на Аракаси се беше подобрило, сигурно от задоволството, че един враг е победен. — Той е победителят. Минванаби не е. Тонгите почти със сигурност действаха за Тасайо. Логичен е изводът, че другите бяха на Омечан.
Редът в Съвета се възстанови и след един досаден интервал с поднасяне на поздравителни слова Мара нареди на Кевин да доведе Люджан и воините й.
— Тази вечер се връщаме в градската ни къща.
Мидкемиецът й се поклони с подобаващата за роб почтителност и излезе от огромната зала. За пореден път заключи, че цураните са странна раса, с най-заплетените и сложни порядки, които човек изобщо можеше да си представи.
Спокойствието се върна в Кентосани. Известно време Мара и домакинството й отдъхваха, лекуваха рани и осмисляха политическите промени, предизвикани от приемането на титлата Военачалник от Аксантукар. Вечерите в градската къща бяха празнични — Господарката на Акома посрещаше влиятелни лордове, чийто интерес сега облагодетелстваше дома й. Кевин изглеждаше по-кисел от обичайното, но между умората и социалните ангажименти Мара нямаше много възможност да се занимава с мрачното му настроение.
Аракаси потърси господарката си на третата сутрин, докато тя преглеждаше писма от няколко лорда, все още пребиваващи в града. Облечен в чист слугински халат и примирен засега с шинираната си ръка, отпусната в превръзката, той все пак я удостои с дълбокия поклон, полагащ се на сана й.
— Господарке, свитата на Минванаби се е качила на баржи по реката. Тасайо се връща в именията си.
Мара стана, забравила пера, листове и писма в радостта си.
— Значи можем безопасно да се върнем у дома.
Аракаси отново се поклони, този път още по-ниско.
— Искам да те помоля за прошка, господарке. При всичко, което се случи, не бях подготвен за толкова бързото издигане на лорда на Оаксатукан на мястото на чичо му.
— Прекалено си суров към себе си, Аракаси. — По лицето на Мара пробяга сянка и тя изнервено се приближи до прозореца. Дърветата навън сипеха цветове по улиците. Слуги тикаха колички със зеленчуци и куриери притичваха с пъргави стъпки. Денят изглеждаше светъл и обикновен, като събуждане след кошмар. — Кой от нас можеше да предвиди убийствата? — добави тя. — Твоята работа спаси живота на петима лордове, и моя също. Бих казала, че никой не направи повече, а резултатът спечели на Акома огромен престиж.
Аракаси наведе глава.
— Господарката е великодушна.
— Благодарна съм — поправи го Мара. — Хайде. Да си ходим у дома.
По-късно същия следобед гарнизонът на Акома напусна в спретнат строй, с носилката на Мара, товарните сандъци и фургон, каращ ранените. На кейовете чакаха лодки, за да превозят господарката и свитата й надолу по реката. Седнала на възглавничките под копринения балдахин, с Кевин до нея, Мара се загледа в ежедневната пазарна суетня по крайбрежната улица.
— Толкова е спокойно. Човек би могъл да си помисли, че нищо неприятно не се е случило в последната седмица.
Кевин също гледаше пристанищните работници, рибари и слуги, по някой просяк тук-там и вездесъщите улични хлапета.
— Простолюдието никога не се забърква в делата на властниците — освен ако няма нещастието да се окаже на пътя им. Тогава обикновените хора умират. Иначе животът си продължава, всеки ден в труд и усилие, като следващия.
Притеснена от горчивината в тона му, Мара го изгледа замислено. Ветрецът разрошваше червената му коса и брадата, с която така и не бе успяла да свикне съвсем. Беше се подпрял на перилото, със сковани рамене заради зарастващите рани от битката. В очите му се таеше тъга, сякаш виждаше скръб в слънчевата светлина. Искаше й се да го попита за какво мисли.
Лодкарят отвърза въжетата. Весларите подхванаха монотонния си напев и баржата се отлепи от кея на Кентосани и пое по течението на Гагаджин към морето. Следобедните ветрове развяха многоцветните флагове над балдахина и Мара усети как сърцето й се извиси. Тасайо беше победен и тя се връщаше у дома.
