Двете деца седяха кротко в нозете на баща си, момчето малко по-високо и по-близо до него от момичето. От време на време Тасайо заговаряше Дасари и го наставляваше в една или друга житейска дреболия. От момента, в който бе обявил своя син за законен, Тасайо бе решил твърдо да го подготви за свой наследник в управлението. Халатът на момчето бе скроен в явно подражание на този на баща му, чак до везмото по ръкава, с образа на ръмжащ саркат. Момиченцето, Илани, седеше тихо в краката на баща си и дъвчеше сладък плод, зазяпано в играта на жонгльор.
Зад лорда на Минванаби стоеше слуга, наскоро повишен до лична служба на господаря на имението. Макар да бе най-низшият от четиримата, на които бе поверена отговорността да удовлетворяват нуждите на господаря, този слуга се вслушваше малко по-внимателно в нюансите на разговора.
Празненствата продължиха до късно. Най-сетне Тасайо стана, пожела на гостите си лека нощ, махна на Инкомо да го придружи и се запъти към личните си покои. Съветникът тихо подкани слугата да тръгне с тях и да застане до вратата на спалнята в случай, че потрябва на господаря. Слугата се подчини търпеливо, прикривайки жаждата, с която запаметяваше всяка дума, разменена между лорда и Първия съветник.
Древно дърво уло се беше вкопчило в пръстта с чворести корени и клоните му загръщаха с прохладна сянка поляната с натамито на Акома. Мара се поклони пред камъка, посветен на предците й и въплътил честта на Акома. Изрече ритуалните фрази и постави пред паметника букет цветя, в седем цвята, за всеки от добрите богове. В този първи ден на лятото отдаваше благодарностите си за добруването на всички под нейна закрила. Задържа се за миг след кратката церемония. В свещената полянка за съзерцателен размисъл цареше несравним покой, защото тук можеха да стъпват само главният градинар, поканен жрец и носещите кръвта на Акома. Тук можеше да е истински сама с мислите и чувствата си.
Мара огледа красивото огледално езерце, поточето и изящно подрязаните храсти. Обзе я внезапно безпокойство. Спомняше си твърде ясно убиеца, който я бе нападнал пред собственото й натами. Споменът често я навестяваше неочаквано, като леден мраз посред горещ ден. Вече притеснена не на шега и обзета от желание да напусне бързо самотния кът, обкръжен от висок жив плет, тя се надигна. Остави зад себе си прелестната градина, пристъпи под арката на външната порта и, както винаги, завари чакащ я слуга.
— Господарке — каза мъжът и се поклони и тя мигновено позна гласа му. — Нося вести.
Четири седмици бяха изтекли от избора на новия Военачалник. И през повечето от това време Началникът на шпионите бе отсъствал, за да събира сведения.
— Стани, Аракаси — каза Мара. — Ще чуя донесението ти в кабинета си.
Вътре, след като седнаха на възглавничките Мара огледа ръката му — беше в превръзка от изкусно изплетена връв, затегната като от моряшки ръце.
— Бил си на лодка — отбеляза тя. — Или в компанията на моряци.
— Нито едно от двете — отвърна Аракаси със съвсем различен глас, всъщност своя истински глас. — Но исках да оставя това впечатление у последното лице, на което платих за информация. Моряшките клюки рядко са достоверни — добави в заключение.
Мара бе обзета от любопитство кое ли е било това лице, но все пак бе достатъчно разумна и не попита. Нямаше никаква представа как действа мрежата на Аракаси, нито кои са агентите му — това бе част от първоначалното им споразумение, когато той се закле да служи на дома й. Мара винаги се грижеше Аракаси да получава каквото му е нужно, за да поддържа агентите си, но се беше обвързала с клетва да не пита за имена. Шпионин на служба в дом рискуваше да си спечели робска смърт чрез обесване, ако бъде разкрит. Дори домът на Мара да паднеше под ударите на враг, мрежата щеше да оцелее, за да служи на Аяки или, в най-лошия случай, ако натамито на Акома бъдеше съборено и заровено, завинаги лишено от слънчева светлина, то верните поданици, служили като шпиони, можеха да умрат от меч, без срам пред боговете.
— Случило се е нещо неприятно — каза Аракаси. — Един от агентите ни при Минванаби е повишен в лична служба на Тасайо.
Лицето на Мара грейна от задоволство.
— Та това е чудесна новина! — Но лицето на Аракаси издаваше несъгласие и тя попита: — Подозрения ли имаш?
— Твърде своевременно е. — Винаги откровен, когато нещо го притесняваше, Аракаси уточни: — Знаем, че един наш агент беше разкрит и успя да се спаси почти по чудо. Другите двама останаха необезпокоявани — и техните сведения общо взето бяха точни — но нещо в цялата тази работа намирисва на фалш.
Мара помисли малко, след което предложи:
— Започни да внедряваш друг агент в къщата на Минванаби.
— Господарке, твърде скоро е след разкриването на агента ни и твърде близо е след възкачването на нов лорд. Минванаби грижливо ще проучват нови кандидати за служба, особено след издигането на Аксантукар. В този момент е твърде рисковано да пращаме непознат в имението Минванаби.
