Жегната от това колко лесно отгатва настроенията й, Мара отвърна:
— Дядото на Аяки е болен. Притеснена съм.
Кевин приглади един измъкнал се от косата й кичур.
— Сериозно ли е?
— Доколкото разбрах, не. — Но Мара остана все така намръщена.
Жегна го болка. Грижата за безопасността на сина й криеше под себе си тресавище от проблеми, които двамата предпочитаха да не обсъждат. Знаеше, че един ден тя трябва да се омъжи, но моментът не беше сега.
— Остави грижата настрана за днес — каза й нежно. — Заслужаваш няколко часа за себе си, а момчето ти няма да остане безгрижно задълго, ако майка му не може да задели време да поиграе с него.
Мара отвърна с кисела усмивка:
— Ще трябва и да се направя на гладна. Иначе джоджаните ще останат неизядени.
Мара гледаше през отворения параван мускулестият вестоносец, само по набедрена препаска и с червена кърпа на главата, със знака на търговската куриерска гилдия, тичаше към имението. Гилдиите нямаха силата на Великите домове, но все пак можеха да наложат достатъчни наказания, за да гарантират, че куриерите им ще се движат необезпокоявани.
Щом бегачът стигна до къщата, Кейоке изкуцука на патерицата си да го посрещне.
— За Господарката на Акома! — извика пратеникът.
Военният съветник прие запечатания свитък и даде на вестоносеца монета от раковина с печата на Акома в знак, че младежът е изпълнил задължението си.
Бегачът се поклони почтително. Не се задържа за храна и освежителна напитка, а се обърна и затича отново по пътя, почти толкова бързо, колкото на идване.
Куриери от Червената гилдия рядко носеха добри новини. Щом Кейоке дойде в кабинета й, Мара протегна с трепет ръка да вземе писмото.
Знакът на пергамента беше точно този, който се опасяваше, че ще е — печатът на Анасати. Още преди да отреже лентичките и да прочете писмото тя знаеше, че се е случило най-лошото: Текума беше мъртъв.
Кейоке я погледна угрижено.
— Умрял ли е старият лорд?
— Очакваше се. — Мара въздъхна, остави краткото писмо и погледна счетоводните сметки за търговията с коприна, които я бяха ядосвали само преди минути. Сега сякаш предлагаха убежище от трудностите и тя копнееше с цялото си сърце да се върне на тях. — Ще ни трябва съветът на Накоя.
Стана и поведе Военния съветник към стаята срещу детската, която старата жена твърдо бе отказала да остави, при все че повишението й в Първи съветник й даваше право на по-добра.
Щом докосна изрисувания на цветя параван, кисел глас отвътре извика:
— Махай се! Нищо не ми трябва!
Господарката на Акома погледна с надежда към Военния съветник, но той поклати глава: щеше по-скоро да поведе атака на бойното поле, отколкото да влезе пръв в покоите на старицата.
Мара въздъхна, избута паравана и потръпна от гневния вик, изригнал от купчината одеяла и възглавници на постелята.
— Милейди! — каза Накоя след миг. — Прости ми, помислих, че си слугата на лечителя, който ми носи лекарства. — Подсмръкна, избърса зачервения си нос и добави: — Не желая посетители да ми предлагат съжалението си. — Ядът й бе задавен от пристъп на кашлица. Бялата й коса беше разрошена и щръкнала на кичури, очите й бяха подути, а лицето й приличаше на смачкан мокър пергамент. Ръцете й, стиснали одеялата, изглеждаха ужасно слаби. И все пак, като видя Кейоке, Накоя отново избухна от гняв: — Господарке! Имаш жестоко сърце! Да водиш мъж до леглото на болна жена, и то без предупреждение! — Първата съветничка на Акома почервеня от смущение, но бе твърде упорита и горда, за да извърне лице. Буреносният й поглед се впи в Кейоке. — И ти! Би трябвало да си достатъчно помъдрял на твоите години! Няма да търпя да ме гледат така!
Мара коленичи до постелята на Първата си съветничка, скрила дълбоко в сърцето си съчувствието, което Накоя толкова силно ненавиждаше. Възрастта на старата жена правеше и най-малките болести по-рисковани, както ясно показваше днешната новина. Открай време крехката външност на Накоя бе прикривала жилава твърдост и упоритост, която я правеше да изглежда несъкрушима. Но сега беше болна, а и годините бяха съсухрили предишната й жизненост и изглеждаше плашещо уязвима за тленността.
Мара потупа сбръчканата й ръка.
— Майко на сърцето ми, тук съм, защото ни трябва съветът ти.
Тонът й измъкна старицата от самосъжалението й и тя се надигна рязко от постелята.
— Какво има, дъще?
— Текума е починал. — Пръстите на Мара стиснаха ръката й. — Предал се е на болестта, която го държа на легло последните шест месеца.
Накоя въздъхна. Погледът й стана отчужден, зареян в нещо вътрешно и далечно — спомен или мисъл, понятна само на нея.
— Отказал се е да се бори повече, горкият. Беше достоен воин и щедър и доблестен противник. — Тялото й се разтърси от нов пристъп на кашлица.
Докато Накоя се мъчеше да си поеме дъх, Мара й спести необходимостта да заговори първа.
— Смяташ ли, че е разумно да се обърна към Джиро?
Ръката на Накоя се стегна.
