— Дъще, колкото и да те мрази, че избра брат му вместо него, той не е обсебен от омраза като Тасайо. След като грижата за добруването на Анасати е паднала на раменете му, може би ще е склонен към благоразумие.
От прага зад Кейоке гласът на Кевин се намеси неочаквано:
— Никога не подценявайте човешката склонност към глупаво, нелогично и дребнаво поведение.
Накоя погледна мидкемийеца с раздразнение. Колкото и да беше ядосана, че Кейоке я бе видял разчорлена и болна, присъствието на млад мъж беше още по-лошо. И все пак не можеше да му се скара. Въпреки странното поведение на роба и пренебрежението му към цуранските обичаи, въпреки неуместната му, но искрена любов към Мара, Кевин имаше гъвкав ум.
Така че Накоя призна с неохота:
— Твоят… роб дава добър съвет, дъще. Трябва да допуснем, че Джиро ще остане неподатлив, докато не докаже обратното. Анасати твърде дълго са били наши врагове. Доблестни, но врагове. Трябва да действаме внимателно.
— Какво да направя? — попита Мара.
— Изпрати съболезнователно писмо — предложи Кевин.
Мара и двамата й съветници го изгледаха озадачено.
— Съболезнователно писмо — повтори Кевин и едва сега осъзна, че изразът няма точен превод на езика на цураните. — В родната ми земя има обичай да се праща послание, в което казваме на хората, че споделяме скръбта им и им желаем добро.
— Странен обичай — каза Кейоке. — Но все пак има някакво чувство за чест в това.
Очите на Накоя светнаха. Тя изгледа дълго и проницателно Кевин, после вдиша с усилие и заговори:
— Такова писмо би предложило възможност за общуване, без да се отстъпва в нищо. Изключително умно.
— Е, би могло да се приеме и така — рече Кевин, изумен от това как понятието за съчувствие погрешно се приема като поредната маневра в Играта.
Идеята спечели одобрението и на Мара и тя заяви:
— Веднага ще напиша такова писмо.
Въпреки това не понечи да стане. Задържа ръката на Накоя и пръстите й се стегнаха, сякаш не искаха да я пуснат. Загледа се в шарките на завивката, като отбягваше очите на старицата.
— Нещо друго ли има? — попита Накоя.
Мара мълчеше.
Инстинктите на Накоя като дойка никога не й изневеряваха. Старата жена сви устни и промълви пренебрежително:
— Отдавна не си се правила на свенлива девица, дъще. Казвай каквото ти е на ума, и да се свършва.
Мара едва надви напиращите сълзи. Крайно належащата за обсъждане тема нарушаваше самообладанието й.
— Трябва да потърсим… умен… слуга… да започне да…
Старата дойка изгледа смразяващо бившата си повереничка.
— Имаш предвид, че трябва да започна да обучавам заместник.
Мара едва се сдържа да го отрече категорично. Накоя беше единствената майка, която бе познавала. Да си представи живота без нея беше и непоносимо тъжно, и някак нереално. Макар да бяха обсъждали темата, Мара беше отлагала решението и действието. Но мантията на властта я принуждаваше да приеме студената истина, че вече е наложително.
Накоя обаче се справи хладнокръвно с темата.
— Стара съм вече, дъще на сърцето ми. Усещам студ в костите си в топли дни и задълженията ми започват да тегнат на слабата плът. Не позволявай смъртта ми да дойде без увереност, че имаш сигурно напътствие до себе си.
— Червеният бог няма да бърза да те вземе — подхвърли ухилено Кевин. — Много си зла все още.
— Не богохулствай — сопна се Накоя, но сбръчканите й устни се кривнаха и тя скри усмивката си с кашлица. Колкото и да се мъчеше да не харесва варварина, все пак беше достатъчно чаровен, за да му се прости много. А верността му към Мара бе неоспорима.
— Кейоке може да… — почна Мара, но коравият ветеран я прекъсна с нежност, каквато войниците му така и не познаваха:
— Стар съм почти колкото Накоя, Мара. — Изрече името й с обич и уважение. — Служих с радост на баща ти и дадох на Акома и меча си, и крака си. Акома даде на живота ми много повече от всичко, на което се надявах като млад. Но няма да позволя да проявиш слабост. — Гласът му стана по-твърд. — Отказвам да приема мантията на Накоя. Трябва да имаш до себе си силен ум и млада кръв, за да те съветва през годините, след като ние си отидем.
Мара мълчеше. Кевин си пое дъх, готов да се намеси, но Кейоке го докосна мълчаливо, за да не се обажда, и продължи:
— Когато един командир обучава младите си офицери, глупак е, ако ги глези или прояви мекушавост. Господарке — замоли я Кейоке, — нуждата от добри съвети изисква нещо повече от сляпо подчинение: изисква разбиране какво е необходимо за доброто на дома, както и волята да се играе Великата игра. Аз нямах време за деца. Би ли лишила мен или Накоя от възможността да обучим нашия приемник? Той би се превърнал в радост, която да обогати последните ми години също като сина, когото така и нямах.
— Или дъщерята? — подхвърли закачливо Мара, макар че гласът й трепереше.
Ъгълчето на устата на Кейоке леко се кривна нагоре, най-близкото до усмивка при него.
— Аз вече си имам дъщеря, господарке. Теб.
