— Изненадах те. — В гласа му прозвуча извинение. — Не се чувствай неловко. Позволи ми да се оттегля и да ти оставя време да помислиш. — Стана, загрижен за нея, благородник от глава до пети. — Лейди, каквото и да решиш, не се страхувай за моите чувства по този въпрос. Обичам те с цялата си чест, но също така те обичам заради теб самата. Не бих харесал нито миг, който да не ти носи удоволствие от близостта ми. Потърси щастието си, лейди Мара. Аз съм достатъчно мъж, за да намеря своето.
Онемяла, стиснала ръце в отчаяние от насъбралите се чувства, Мара вдигна очи и видя, че си е отишъл. Не беше чула стъпките му на тръгване. Трябваше отново да погледне, за да се увери, че дневната е празна. Пресегна се с разтреперани пръсти, взе чашата си и я изпи до дъно. След това се загледа в недокоснатите блюда. Лицето на Кевин се сля с това на Хокану в ума й и й се дощя да завие на стените.
Нямаше избор между двамата, никакъв, и затруднението между любов и доблестна политическа необходимост я разкъсваше.
— Богове, каква бъркотия — промълви тя и чак сега осъзна, че вече не е сама. С истинска галантна загриженост Хокану беше пратил съветничката й да я утеши и да я извади от неловкостта на момента.
Все още отслабнала след болестта, Накоя поклати глава, давайки знак на Мара да замълчи, и каза:
— Ела. Да те върнем в покоите ти и да свалиш този официален халат. Щом се поуспокоиш, може да поговорим.
Мара последва примирено Накоя по коридорите.
— Някой погрижи ли се за Хокану? — попита вяло.
— Сарик. Люджан ще организира някакви състезания с оръжие между воините. — Накоя дръпна паравана към покоите на Мара и подвикна на слугите: — Вода за баня. И леки и удобни дрехи за господарката.
Мара стоеше разперила вдървени ръце, докато слугите й разкопчаваха дървените копчета и развързваха каишките на официалния й халат.
— Това е невъзможно! — възкликна тя. — Моментът е толкова неподходящ…
Накоя цъкна с език.
— Шинцаваи са древна фамилия, с чест, неотстъпваща на никой дом, но ролята им в изоставения опит да се наложи мир над империята…
Озадачена от това превключване към груба политика, Мара влезе в прохладната вода и потрепери, щом две момичета започнаха да сапунисват гърба й.
— Какво ми става? Защо не мога просто да му кажа „не“ и да махна този проблем от ума си?
Накоя отвърна уклончиво:
— Дъще, няма сигурен начин да се управлява сърцето.
— Сърцето ми не е в това! — отсече Мара с острота, която сама по себе си беше противоречие. — Какво е за мен Хокану, освен средство за постигане на цел?
Първата съветничка се настани на една възглавница срещу нея и я загледа мълчаливо. Проговори чак когато Мара излезе от водата и я избърсаха и облякоха.
— Господарке, Шинцаваи са една от най-почетните фамилии в империята, откакто се помня, а и отпреди това. Старият лорд, Шатай, бащата на Камацу, беше Боен водач на клана Канацаваи, когато лорд на Кеда за последен, път седна на трона на Военачалника. И никой никога не е чувал лорд на Шинцаваи да е нарушавал връзка. Тяхната чест е неоспорима.
Мара знаеше всичко това. Докато слугините стягаха робата й, погледна бившата си дойка с едва сдържано раздразнение.
— Но положението им в момента е спорно.
— Много негодувания се задържаха след проваления мир и Нощта на кървавите мечове — съгласи се Накоя. — Много от скърбящите фамилии настояват, че убийствата изобщо нямаше да се случат, ако Синьото колело и особено Шинцаваи не бяха в сърцевината на заговорите на императора.
Но Мара нямаше нужда да й напомнят, че само заради многото пострадали и защото всички бяха предпазливи, никой не беше потърсил възмездие над Шинцаваи. Да обвърже фамилията си с тях чрез брак означаваше да добави още имена в списъка си на опасни врагове.
Не, реши Мара, след като очевидните доводи на Накоя я извлякоха от хаоса на чувствата към ясната мисъл. Сърцевината на проблема беше съвсем друга. Хокану беше достатъчно привлекателен. Дълбокото й увлечение с Кевин добавяше болезнено объркване, но тя никога не се беше заблуждавала с фалшива надежда, че любовта би могла да замени роб със съпруг. Безпокойството й произтичаше от друга истина: от това, че изпитваше неприязън тепърва да отстъпи властта над живота си на който и да било Управляващ господар. Кратката власт на Бунтокапи беше оставила грозни спомени, но това не беше всичко.
Мара въздъхна и се загледа през отворения параван към градината. Денят изтичаше и дълги сенки шареха пътеката. Тучната зелена земя, земята на баща й и на предците й преди него, беше процъфтявала добре през годините, откакто едно младо момиче бе поело наследство, надвишаващо възраст и опит. В светлината на успехите си тя премисли една по-дълбока истина и след дълга пауза каза на Накоя:
— Благодаря ти за съвета. Можеш да си вървиш.
