Стисна зъби, за да надвие болката, изви се и се опита да го изрита в слабините. Той я разтърси като парцалена кукла и го повтори, когато ноктите й задраскаха китките му. Дъхът изхриптя от гърлото й. Кевин я държеше достатъчно здраво, за да не може да извика, но не толкова жестоко, че да спре дишането й. Очите му се впиха в нейните, сини, корави и искрящи от злоба.
— Виждам, че най-после си уплашена — изръмжа той. Мара не можеше да говори, очите й се бяха разширили, тъмни и изпълнени със сълзи от болка. И все пак не трепна. Косата й падаше топла и ухаеща по ръцете му. Гръдта й се притискаше в ръката му през копринения халат и й беше все по-трудно да съхрани гнева си. — Наричаш ме безчестен роб и варварин — продължи с дрезгав шепот Кевин. — Но не съм нито едното, нито другото. Ако беше мъж, вече щеше да си мъртва, а аз щях да умра доволен, че съм премахнал един могъщ владетел от вражеските редици. Но там, откъдето идвам, е позорно мъж да навреди на жена. Тъй че ще те оставя жива. Можеш да повикаш охраната си — да ме пребият или да ме убият. Но в Зюн имаме една поговорка: „Можеш да ме убиеш, но не можеш да ме изядеш“. Спомни си това, докато гледаш как умирам обесен. Каквото и да направите на тялото ми, душата и сърцето ми са свободни. Спомни си, че аз съм позволил да ме убиете. А аз ти позволявам да живееш, защото моята чест го изисква. От този миг насетне всеки твой дъх е дар от роб. — Разтърси я за последен път и я пусна. — Моят дар.
Унизена до дъното на душата си, че роб си е позволил да й посегне и да я заплаши с най-срамната смърт, Мара си пое дъх, за да извика воините си. С един жест можеше да подложи този червенокос варварин на което и да е от десетките мъчения. Той беше роб, нямаше нито душа, нито чест. И все пак, бавно и с достойнство, той отново седна пред възглавниците й и зачака с насмешка в очите да назове съдбата му. Отвращение, каквото не бе изпитвала, откакто беше лежала безпомощна под жестокия си съпруг, я накара да потръпне. Всяка фибра в нея крещеше, че този варварин трябва да бъде накаран да страда заради оскърблението, което бе принудена да изтърпи.
Но казаното от него я спря. Поведението му я предизвикваше: хайде, повикай стражите си, сякаш говореше напрегнатостта му. Нека видят следите от пръсти на кожата ти. Мара стисна зъби, за да не изкрещи от безпомощен гняв. Войниците й щяха да разберат, че този варварин я е държал под милостта си и е благоволил да я остави жива. Дали щеше да заповяда да го пребият с камшик, или да го екзекутират, победата щеше да е негова. Можеше да е прекършил врата й като на уловена в примка пойна птица, но вместо това бе съхранил честта си така, както той я разбираше. И щеше да умре с тази своя чест непокътната, все едно че е убит в битка от вражески меч.
Трябваше да се справи с възглед, толкова чужд, че направо настръхваше. Да надделее над този мъж, като прибегне до по-висшия ранг, щеше само да я унизи, а да бъде посрамена от действието на роб бе немислимо. Сама бе попаднала в този капан и го знаеше. Арогантната му поза, докато седеше и чакаше нейния ход, издаваше, че е отгатнал съвършено точно в каква посока ще тръгне мисленето й, а след това беше заложил живота си на интуицията си. Игра, достойна за възхищение. Мара прецени резултата. Отново смразена, но достатъчно цуранка, за да го прикрие, тя се овладя. Заговори с по-хриплив глас, отколкото й се искаше:
— Ти спечели този кръг, робе. Като заложи единственото, което имаш да рискуваш, съществуването си и смътната надежда за издигане на Колелото в следващия живот, ме постави в положението или да те унищожа, или да понеса този срам. — Изражението й се промени от едва сдържан гняв в пресметливост. — В това има урок. Няма да се лиша от него заради удоволствието да видя смъртта ти — колкото и приятен да изглежда този избор в момента. — Повика един слуга и нареди: — Върни този роб в жилищата. Предай на стражите да не бъде извеждан навън с работниците. — Погледна Кевин и добави: — Да го доведат тук утре след вечеря.
Кевин й се подигра с изискан дворцов поклон, вместо да се просне по очи на пода като презрян роб. Изправената му стойка и уверената крачка, докато излизаше, я принудиха неволно да му се възхити. Щом параванът се затвори, Мара стисна очи. Бореше се да надвие вътрешния хаос. Заповяда си да диша дълбоко, вдишваше през носа и издишваше през устата. Призова образ на личния си кръг на съзерцание, ритуал, научен по време на службата й в храма. Съсредоточи се върху фигурата на мандалата и прогони всякакъв спомен за силния варварин и как я държеше под милостта си. Гняв и яд се отцедиха, наред с други странно възбуждащи чувства. Когато най-сетне усети, че тялото й се е отпуснало, отвори очи.
