— Ако даваш на хората си тежка работа, трябва да ги храниш, иначе отслабват и се поболяват. Обикновено благоразумие. А онези полета са отвратително място, пълно с жилещи мухи и насекоми, и с какви ли не шестокраки гадини. Всяка рана забира в този климат. Мислиш, че хората ми са пирували. Опитай се да спиш на земята там, където прахта запушва ноздрите ти и каквото минава за охлюви на този прокълнат от боговете свят напада постелята ти след стъмване. А когато най-после се отървеш от гостите си, лежиш буден, без да можеш да си поемеш дъх.
Очите на Мара помръкнаха.
— Всички ще спите където аз заповядам и ще задържите оплакванията за себе си.
Кевин отметна назад неподрязаните си кичури и я изгледа ядосано.
— Проклетите ти дървета са разчистени и оградите са почти довършени — дай ми още седмица. Все пак е нещо, като имаш предвид, че цураните с нас увяхват и прекъсват работа всеки път, щом слънцето мине зенита.
— Това не ти дава право да си позволяваш волности — отсече Мара. Усети, че е повишила глас, и се овладя с усилие.
— Волности, така ли? — Кевин седна на пода без разрешение. Дори така й се налагаше да го гледа отдолу, което му носеше извратено задоволство.
Мара се пресегна, вдигна една табличка и прочете:
— Думите на варварина към надзирателя бяха следните: „Направиш ли го още веднъж, ще ти откъсна… топките, лъжлив син на мръсна пачавра“. — Мара въздъхна и добави: — Каквото и да означава „мръсна пачавра“, надзирателят ми го е приел за обида…
— Точно обида беше — прекъсна я Кевин.
Мара се намръщи.
— Надзирателят е свободен човек, ти си роб и не е допустимо роби да обиждат свободни работници.
— Надзирателят ти е измамник — заяви Кевин. — Краде те нагло и когато открих, че новата пратка дрехи за хората ми е отишла на пазарите, за да напълни джобовете му, докато те продължаваха да носят дрипи, аз…
— Заплашил си го, че ще напъхаш откъснатото му мъжество между зъбите — вметна Мара. Почука по табличката. — Всичко е тук.
Кевин измърмори нещо грубо на мидкемийски, после каза:
— Значи си ме шпионирала.
Мара повдигна вежди.
— За надзирателя ми се оказа, че си прав. Наказан беше за кражбите си, но колкото до шпионирането, тези имения са мои и какво става в тях определено е моя работа. Не е шпиониране да надзираваш дейностите в именията си. — Замълча, после каза по-кротко: — Този разговор не започна както предвиждах.
— Очакваше да се върна при теб с целувки, след като ме отпрати така? След като месеци кършех гръб, за да построя оградите ти, под смъртната заплаха за хора, чието единствено престъпление е, че страдат от горещина и недохранване? — Кевин каза още нещо на мидкемийски, този път кратко и по същество. — Може да съм принуден да служа като твой роб, но това не ме прави безмозъчна кукла.
Мара отново настръхна, овладя се, а след това вдигна ръце, също като Кевин преди малко.
— Възнамерявах да те похваля за ефикасната работа на екипа ти. Методите ти може да са необичайни, дори груби по нашите стандарти, но имаш резултати.
Кевин я изгледа остро, присвил устни в тънка резка.
— Не мога да повярвам, че след като толкова дълго мълча, сега ме повика чак тук само за да ме потупаш по главичката.
Мара се обърка. Защо го беше повикала да се върне, наистина? Забравила ли беше колко смущаващ може да е с неговите дръзки варварщини и своеволие? Усещаше гнева му и безсилното му негодувание. Потисна ярките спомени, свързани с него, и се опита да се дистанцира — от присъствието му, както и от плашещия хаос, който всяваше в сърцето и ума й.
— Не. Не те повиках тук за похвали. Тук си, защото… — Огледа се, посегна и взе друга табличка, тази, която всъщност бе отприщила гнева й. — Заради коловете за огради.
Кевин завъртя очи и стисна юмруци толкова силно, че кокалчетата му побеляха.
— Като ще строя ограда, няма да го правя с гнили колове, които ще паднат във влажния сезон толкова сигурно, колкото че има мухи в полята. А после да седя тук и да ме назидават за мърлявата ми „варварска“ работа. Да не говорим, че следващата година ще ме пратят да поправям падналата ограда.
— Какво ще правиш следващата година не е твоя грижа. — Мара помаха с табличката пред лицето си като с ветрило. Колкото и да се опитваше, изглежда, не можеше да овладее този разговор. — Но да вземеш търговеца, който ни продава коловете, и да го вържеш с главата надолу над реката е недопустимо.
Кевин скръсти ръце на гърдите си и я погледна самодоволно.
— О? Мислех, че е съвсем справедливо. Ако колът издържи, търговецът остава сух. Ако дървото е гнило, се намокря. Другия път, като го издърпаме от водата, да мисли добре дали ще ни продава лош материал.
— Посрами името ми! — прекъсна го Мара. — Човекът, когото си намокрил, е от известна гилдия и от почтено семейство, макар и да не са благородници. Джикан трябваше да плати значително обезщетение, за да поправи щетите, нанесени на достойнството му.
Кевин скочи на крака с внезапната си дивашка гъвкавост, която винаги стъписваше Мара.
