— Лято е — каза Люджан в отговор на въпроса на Кевин. Ветровете са постоянни, а дъждовете са леки. — Вдигна загорялата си от слънцето ръка и посочи бреговата линия на Достари, издигаща се тъмночервена встрани от ярко боядисания нос на „Коалтека“. — Погледни. Това е крайната ни цел, град Лама.
Пристанището на Достари се различаваше много от Джамар. Бе построено върху гранитни хълмове и обкръжено от скалисти планини. Сградите от дърво, хартия и паравани, предпочитани из цялата континентална империя, тук бяха подсилени с камък. Издигаха се огромни терасирани кули, чиито пирамидални структури служеха като наблюдателници. Други кули с маяци очертаваха низ от разпръснати островчета, които се протягаха на запад. Сушата изпъкваше тъмна и скалиста между пространства от тъмночервен пясък с вулканичен произход. Контурите на хълмовете бяха стръмни и обрасли с дървета с непознати форми. Миризмите, понесени от вятъра, също бяха странни и наситени със силния аромат на подправки.
— Мелниците за подправки имат складове на пристанището — обясни Люджан. — Лама върти голяма търговия с подправки, които растат само в планините на юг.
Хората тук бяха прочути с тъканите си, а молитвените килимчета, тъкани в Достари, се славеха с това, че носят добър късмет, втъкан в нишките им. Чародейната кръв течеше силна у народа на този бряг. Много деца, родени тук, отиваха да служат в Събранието на магьосниците.
Кевин копнееше за възможността да проучи града и жадно наблюдаваше уличното движение, докато „Коалтека“ пускаше котва в залива. Покрай кейовете минаваха двуколки, теглени от шестокраки същества, много по-дребни от нийдра. Кръжащи ята алено-бели крайбрежни птици пищяха и се гмуркаха във въздуха над мачтите, гонеха се да грабнат останките от храна, хвърлени зад борда от готвачите. Мръсни хлапета викаха и гласовете им отекваха над пристанището — просеха милостиня. Изведнъж виковете им секнаха, те се обърнаха и се разбягаха из малките улички.
На пристанището с маршова стъпка излязоха войници с брони в жълто и пурпурно. Роби изнесоха носилка, окичена със знамена със символа на подобно на котка животно, увито от змия. Слуги се разбързаха, за да разчистят пътя на отряда, а работниците по кея се поклониха ниско.
— Господарят на Ксакатекас идва лично да ни посрещне — коментира Мара с известна изненада — стоеше до рамото на Кевин облечена в пищен зелен халат, с тежък грим на лицето, който изкусно съумяваше да скрие младостта й.
— Не го ли очакваше? — попита Кевин и я погледна, за да разбере причината за нервността й.
— Не. — Мара се намръщи. — Това, че е напуснал лагера си, за да присъства на пристигането на Акома, е чест за нас. — Махна на една от слугините си и каза бързо: — Отворете черния ми пътен скрин. Трябва да облека по-фина връхна роба.
Очите на Кевин се разшириха от изненада.
— Накитите, които носиш, и сега са ослепителни.
Мара опипа ситните перли и смарагди, обшити на редици и спирали по деколтето и ръкавите.
— За Господар, който управлява една от Петте фамилии и е водач на клана Ксакала, ще нося метал. Да се появя в нещо по-долно от най-великолепното ми облекло ще се приеме като обида, а никой не бива да рискува да обижда този човек.
Неколцина моряци започнаха да спускат лодката на „Коалтека“, а по заповед на Люджан почетната гвардия на Мара се строи на палубата. Господарката бързо отиде да смени халата си. Кевин, с панталони и риза в мидкемийски стил, зае мястото си сред кортежа й като сиво-бял гълъб сред пиршество от цветове.
Мара се появи облечена в копринена връхна роба в изумруден цвят, изискано обшита с медни пайети. Кевин ги хареса повече от перлите и й го каза: червеникавият блясък на медта открояваше тъмнокафявите й очи. Но комплиментът не предизвика усмивката й.
Люджан се погрижи Господарката да се настани в лодката със сенник, която щеше да я откара със свитата й до брега. Лекото чувство за хумор на новия Боен водач също сякаш бе изчезнало, което подсказа на Кевин, че трябва да се сдържа. Някогашният нетактичен варварин, пленен на бойното поле, се беше променил доста и се беше научил благоразумно да си мълчи, когато моментът го налагаше. Това, че лорд Ксакатекас беше изключително могъщ, стана явно от дълбокия поклон на Мара, направен в мига, в който тя стъпи на каменния кей пред особата с жълта броня и блестящи златни гривни, която седеше на носилката си като крал на своя трон.
Владетелят на Ксакатекас кимна, стана от носилката и отвърна с вежлив поклон. Беше възрастен мъж и не изглеждаше отпуснат от разгулен живот. Тялото му беше обгоряло от слънцето и стегнато, а лешниковите му очи гледаха проницателно, обкръжени от тънки бръчици. Облеклото му беше изискано, но не пищно, а устата му се сбра на дълбоки гънки, намекващи за лека ирония, щом се усмихна.
— Лейди Мара, радвам се да те видя. Как си?
Гласът му беше дрезгав, но добре модулиран. Мара вдигна очи и също се усмихна.
