Мунк тръсна глава, сякаш да подчертае детинското си поведение.
— Донесе ѝ голям букет цветя — сподели той с лека въздишка.
— Съжалявам — отвърна Миа. — Но, по дяволите, десет години… Минали са десет години.
— Знам, Миа.
— И какво ще правим?
— С кое?
— С това, че е служител там, а ти си пристрастен и не бива да работиш по разследването.
Мунк натисна газта, задмина поредния камион, отново въздъхна и отговори:
— Ще го зачеркнем от списъка на заподозрените при първа възможност.
— Това ще свърши работа — кимна Миа. — Ясно е, че не е замесен.
— Разбира се, че не е.
— Значи, ще се уверим и ще го махнем от списъка.
— Точно така — потвърди Мунк.
— Според мен това е достатъчно.
— Достатъчно е, естествено.
— Проблемът е решен — кимна Миа.
— По начало нямаше проблем.
— Напълно съм съгласна — усмихна се тя.
— Къде, по дяволите, е Къри? — запита се Мунк, когато стигнаха Аскер и свиха по отклонението за областния път 167.
Очевидно искаше да смени темата и Миа с радост прие. Получила беше и потвърждението, и нужния ѝ отговор. С началника ѝ наистина ставаше нещо необичайно. Знаеше колко държи той на Мариане, но се изненада, че след десет години го приема толкова тежко, и му съчувстваше.
— Нямам представа — отвърна Миа. — Не си вдига телефона.
— Дявол да го вземе, трябва да дойде на работа! Наясно е какво ни се стовари на главата — изръмжа Мунк зад волана.
— Така е, но както отбелязах, не успявам да се свържа с него. Оставих съобщение и на Сюнива. И тя не си вдигна телефона.
— Изключено е да си позволя да загубя още един — процеди Мунк.
— Какво искаш да кажеш?
— Не чу ли?
— Кое?
Мунк я изгледа.
— Ким.
— Какво за Ким?
— Възможно е да ни изостави — въздъхна Мунк.
— О! — изненада се Миа. — Защо?
— Подал е молба да го преместят в Хьонефос.
— Ким? В провинцията? — изсмя се тя. — И защо му е да ходи там, за бога?
— И той ще се жени — измърмори Мунк. — Изглежда, напоследък е модерно.
— За кого ще се жени?
— Помниш ли онази учителка? Двете братчета?
— Разбира се — отвърна Миа. — Тобиас и Торбен. Намериха момиченцето на дървото.
Мунк кимна.
— Емилие Исаксен. С Ким се събраха, гаджета са и възнамеряват да осиновят двете момчета.
— Прекрасно! — усмихна се Миа.
Мунк се засмя.
— Да, радвам се за тях, но не и за нас. Не знам какво ще правим без Ким, а пък ако и проклетият Къри не дойде на работа…
— Ще му намериш добър заместник. Отдава ти се.
— Не му е позволено да си ходи, преди да приключим с разследването. Заявих му го ясно.
— И какво мислиш? — попита Миа, а в това време фаровете на колата осветиха една табела.
— За този случай ли?
— Да.
— Нали ще си остане между нас?
— Дадено.
— Обзело ме е адски лошо предчувствие. Усещам нещо. Разбираш ли какво имам предвид?
— Мрака — едва промълви Миа.
Мунк кимна колебливо, излезе от главния път и подкара по алеята към светлината, която като че ли идваше от оранжерия, някъде там далеч.
В малкото бюро на Хелене Ериксен цареше скръб. Миа благодари мислено на Холгер, задето бе дал на светлокосата жена и на другите обитатели на интерната време да преодолеят шока. Щеше ѝ се въобще да не се бе налагало да идват, защото русата дама, седнала срещу тях, изглеждаше съсипана, почти не беше на себе си.
— Първо искам да ви благодаря, задето ни приехте толкова скоро — прокашля се Холгер и си разкопча палтото. — И разбира се, за съдействието ви снощи. Разбирам какъв шок е било за вас и съжалявам, че се налага да ви притесняваме с въпроси, които вероятно ще ви се сторят незначителни на фона на сполетялата ви трагедия. За нас е важно да започнем разследване възможно най-бързо. Знам, че това нито ще върне Камила, нито ще компенсира загубата ви, но извършителят ще бъде наказан за престъплението си, а това е нашата работа, така че…
— Разбира се — прекъсна го Хелене Ериксен.
Миа ясно долови, че тази жена е началникът тук. Имаше харизматична осанка, някакъв добронамерен авторитет.
— Чудесно — кимна ѝ Холгер. — Вече получихме списъка с всички служители и пансионери от вашия помощник…
— Паулус — подсказа Хелене Ериксен.
— Да, Паулус, благодаря — усмихна се Мунк. — Трябва ни също по-подробна информация за пациентите…
— Пансионерите — прокашля се Хелене Ериксен.
— Да, разбира се, извинете. По-подробна информация за… пансионерите. Засега разполагаме само с имената им, но ни е нужен достъп до дневниците, до предисторията, та да добием по-добра представа кои са и какво им се е случило, защо са попаднали тук, нали ме разбирате?
Хелене Ериксен се замисли за момент, но накрая кимна.
Уважението на Миа Крюгер към жената, която току-що беше срещнала, нарасна. Убеди се в правотата на думите на Лудвиг Грьонли за дома.
— Отлично. — Мунк си прелисти бележника. — Така, само за да изясним: подали сте сигнал за изчезването на Камила на 19 юли, но след няколко дни сте се свързали отново с нас и сте го отменили. Защо?
— Сега, разбира се, се чувствам като идиот, но Камила е такава, тоест…
