Хелене Ериксен замълча за момент. Миа виждаше, че се бори със сълзите си, задето се налага да говори за Камила Грийн в минало време.
— Каква? — притече се на помощ Мунк.
— Неуравновесена.
— В какъв смисъл „неуравновесена“? — попита той дружелюбно, за да я улесни.
— Не, не неуравновесена, съжалявам, думата не е точна. Специална, Камила беше специална — поправи се Хелене Ериксен. — Не обичаше правилата и авторитетите. Често изчезваше, но винаги се връщаше, щом поиска. Такава си беше. Нали разбирате?
— Разбирам — потвърди Мунк. — Да повторим — била е обявена за издирване, а после…?
— Тук правилата са изключително строги — подхвана Хелене Ериксен. — На някои им харесва, на други — не, но това е положението, при нас е така. За да получиш нещо, трябва и да дадеш, нали?
Хелене леко се усмихна.
— И… тя…? — намеси се Мунк.
— На 18 юли Камила не се появи на вечерната практика, както се бяхме уговорили, и не беше в стаята си, когато проверихме на следващата сутрин, затова съобщих, че е изчезнала.
— А каква е причината да анулирате сигнала?
— След няколко дни получих съобщение от нея.
— Какво пишеше? — поинтересува се Мунк.
Хелене Ериксен въздъхна и поклати глава.
— Да не я търсим. Била добре. Заминала за Франция да види баща си.
— И вие повярвахте? — намеси се Миа, но веднага си даде сметка, че е твърде рязка.
— Какво искате да кажете?
— Нищо ли в съобщението не ви усъмни?
Хелене Ериксен погледна боязливо Мунк.
— Не, аз…
— Никой не ви обвинява в нищо, естествено — увери я той.
— Трябваше да го усетя. — Хелене Ериксен отново сведе поглед към бюрото пред себе си. — Но тя беше малко…
— Неуравновесена?
— Не, не… употребих неправилна дума, казах ви… своенравна — светлокосата жена вдигна очи към тях. — Своенравна е по-точно. Камила не обичаше да ѝ нареждат какво да прави.
— Значи съобщението е изглеждало истинско?
— Да.
— Имате ли някакво подозрение?
— За кое?
— Кой го е извършил?
— Не, абсолютно никакво — заекна Хелене Ериксен и пак отправи поглед към Мунк.
— Някой от живущите тук или от служителите да има съмнително минало? Да му е било толкова тежко, толкова трудно, да е толкова странен, че да му достави удоволствие да положи Камила върху постеля от пера и да напъха цвете в устата ѝ?
— Не… тоест как бих могла…
Очите ѝ изразяваха ужас.
— Нищо ли не ви хрумва? — продължи Миа, без да обръща внимание на настойчивия поглед на Мунк. — Когато я видяхте, не си ли казахте: „бил е
За момент Хелене Ериксен замълча, вперила очи в Холгер Мунк, после ги сведе.
— Не — прошепна тя, вдигна глава и се взря в двамата следователи. — Не, не, разбира се.
Мунк изгледа строго Миа и сякаш се канеше да каже нещо, но ги прекъсна потропване на вратата и вътре надникна къдрокос младеж.
— Хелене, трябва…
Младежът спря по средата на изречението, забелязал, че не е сама.
— О, извинете, аз…
— Не, не се безпокой, Паулус — насърчи го Хелене Ериксен. — Какво има?
— Някои от момичетата… но не знаех, че… — поде той и хвърли поглед към Миа и Холгер.
— Може ли да го оставим за по-късно? — усмихна се Хелене Ериксен.
— Да, разбира се, но… — заекна младежът.
— Ще почакаме — обади се Мунк. — Няма проблем.
Младежът на вратата впери поглед в Хелене, сетне бързо и притеснено извърна очи към Миа и Мунк, преди отново да погледне началничката си.
— Би било добре… сега. Ако е удобно?
— Сигурни ли сте, че можете да почакате? — попита Хелене Ериксен и отправи взор към тях двамата.
— Разбира се — кимна Мунк. — Разполагаме с цялото време на света.
— Чудесно, благодаря. — Тя се надигна от стола. — Веднага се връщам.
Вратата се хлопна зад нея и те останаха сами в малката канцелария.
Мунк погледна Миа и поклати глава.
— Понякога… — въздъхна той, но не довърши изречението.
— Знае нещо.
— Дявол да те вземе, Миа. — Мунк се хвана за челото.
— Какво? — разпери ръце Миа.
— Не можеш ли? Искам да кажа…
— Какво?
— Не е ли възможно да…
Мунк отново поклати глава и се вгледа в стената зад бюрото, от което току-що бе станала Хелене Ериксен.
— Знае нещо — повтори Миа и в същия момент вратата се отвори и високата жена се върна в стаята.
— Извинявам се за прекъсването. Докъде бяхме стигнали? — усмихна се тя и седна на стола.
— До регистъра на пациентите — с леко смущение припомни Мунк, като отново надзърна в бележника си.
— Пансионерите — поправи го Хелене Ериксен.
— Да, разбира се, съжалявам — извини се той. — Кога ще получим достъп до него?
— Трябва да поговоря с нашия адвокат — отвърна Хелене Ериксен, — за да съм сигурна, че всичко е по правилата и няма да издадем поверителна информация.
Усмихна им се. Очите ѝ се бяха прояснили.
— Чудесно. — Мунк хвърли строг поглед към Миа, почеса се по брадата и отгърна бележника си на нова страница.
