Миа вдигна вежди и сви рамене. Очевидно нямаше навик да ползва социални мрежи.
— Но обикновено нещо се е случило — продължи Габриел.
— Например?
— Ами, различно. Например, ако скъсаш с гаджето си и не искаш да вижда с кого се мотаеш.
— Мотаеш се? — засмя се Миа. — Това ли правите?
— В смисъл?
— Мотаете се. Значи с това се занимавате там.
Миа изведнъж се стори на Габриел много по-възрастна от него. Въпросът подхождаше по-скоро на връстник на Мунк или на човек от предишното поколение, но в случая на Миа нямаше нищо общо с годините — осъзна го веднага. Тя не ползваше социалните мрежи. Беше публична личност. Която предпочита анонимността. Преди няколко години във Фейсбук имаше фен страници, посветени на Миа Крюгер.
— Да, когато не търсим азиатки в бюнад — засмя се Габриел.
Миа се усмихна, без да откъсва очи от екрана.
— Коне.
Тя долепи пръст до една от снимките.
— Да, очевидно е обичала да язди — кимна Габриел.
— Уърлуинд — прошепна Миа и посочи публикацията във Фейсбук.
— Да, сигурно е име на кон.
— Най-вероятно. Освен ако не е камила.
Габриел се усмихна и по бузите му пак изби руменина.
Миа стана и за секунда остана неподвижна пред екрана, сякаш се замисли за нещо.
— Добре — каза накрая тя. — Ще дойдеш ли?
— Къде?
— Взехме нещата ѝ от разсадника.
— Нещата на Камила?
— Да — потвърди Миа. — Връзва се с това тук.
— В какъв смисъл?
— Коне. Знам откъде да започнем.
Тя постоя още малко пред компютъра, но умът ѝ явно бе другаде.
— Идваш ли? — попита най-сетне.
— Добре — съгласи се Габриел и я последва по коридора към заседателната зала.
За първи път младият хакер Скункс се намираше пред такава дилема.
Той нахлупи шапката си по-надолу върху четинестата си черна коса с широка бяла ивица по средата, на която дължеше прякора си, и пресече улицата — опитваше се да остане в сянката.
При нормални обстоятелства не би му хрумнало. Да отиде в полицията. Естествено, че няма и да му мине през ума. Разбираше се от само себе си. В неговия свят да се забъркваш с властите бе смъртен грях. Скункс се определяше като анархист и борец за свобода, подвизаващ се в интернет, и макар през последните години да бе станал по-умерен и да бе изоставил фронтовата линия на ъндърграунда в полза на изключително доходоносния си бизнес, правилата, то се знае, си оставаха същите. Без полиция. Никакви власти. Разбира се. Но сега? След видеото, което бе изгледал снощи? Не можеше да твърди, че има избор.
Сложи си качулката, запали цигара и тръгна по друг път, не оттам, откъдето обикновено минаваше, излезеше ли навън. Скункс не излизаше често. Не виждаше смисъл. Разполагаше с всичко необходимо в мазето в квартал „Тьойен“. Неговият бункер. Там никой не можеше да го открие. Но сега се налагаше да си избистри ума. Отново прекоси улицата, сведе глава, защото близо до него премина кола, и спря с лице, скрито от пешеходеца, когото бе задминал, после продължи пътя си, опитвайки се да си събере мислите.
Мамка му, защо не се вслуша в интуицията си. И не стоя далеч от онзи сървър. Имаше нюх за тези работи, нещо като усет за опасностите — къде да влиза и къде не в интернет. Той го предупреди и тогава, но Скункс не го послуша. Предизвикателството беше твърде съблазнително. В продължение на месеци шушнеха за този сървър по съмнителните кътчета и накрая изкушението стана твърде голямо, но вече съжаляваше. Видеото, което намери там и изгледа, беше отвъд мислимото. Навремето бе виждал много екстремни работи, но това?
Скункс си дръпна от цигарата, обърна се и пое обратно по същия път. Поклати глава, изумен от реакцията си. Параноик ли беше? Не приличаше на себе си. През почти десетгодишната си кариера на хакер от обратната страна на онова, което някои наричаха закон, но той не зачиташе особено, никога не бе изпитвал страх. Нито веднъж. Винаги държеше нещата под контрол. Никога не се впускаше безразсъдно в някой проект. Никога не оставяше след себе си следи. Не беше аматьор. Не си играеше както клоуните, които обичат да се промъкват тук и там и после се хвалят. Тихо изруга, хвърли фаса, отново пресече и тръгна наслуки, като постоянно се оглеждаше през рамо дали не го следят.
Когато стигна до парка „Тьойен“, Скункс усети как у него се надига младият анархист. Изобщо не страдаше от угризения на съвестта. Заради заниманията си. Гледаше на тях едва ли не като на дълг. Налагаха го способностите му. Не че се правеше на Робин Худ — задържаше всички пари — но хората, от които ги присвояваше, бяха толкова непочтени, че си го заслужаваха. Методът му бе колкото прост, толкова и гениален. Издирваше предприятие, което не харесва, намираше пробив в защитата на сървърите, събираше информация за незаконни трансакции, каквито повечето извършваха, корупция, подкупи, нарушения на екологичните норми и всякакви други простъпки и ги изнудваше да му платят.
