Скункс тръсна глава и отново го усети — анархиста в душата си. Ако норвежкият народ знаеше с какво се занимават любимите му големи компании, с които се сблъсква всеки божи ден, чиито продукти се продават във всички магазини и които се смятат за опора на обществото, как всъщност печелят парите си, как са станали толкова богати, сигурно би се разбунтувал, но случаят не беше такъв.
Скункс не беше комунист, не беше последовател на нито една идеология, ала точно тук Карл Маркс имаше право. Дай на хората религия или идиотски забавления, за да им попречиш да осъзнаят, че са само роби на системата.
Не беше трудно. Никога не си докарваше неприятности. Щом намереше нещо — а това ставаше почти винаги — изпращаше анонимен имейл с откритието си и искаше пари, за да не го издаде на медиите. Виртуално изнудване. На идиоти, които го заслужават. Винаги се съгласяваха да платят. Работата им никога не беше чиста. Никога. Скункс изобщо не изпитваше угризения на съвестта и естествено, неизменно си получаваше парите — компаниите не желаеха за нищо на света да привличат вниманието на обществото върху нечистите си дела.
Но това бе нещо различно.
Това, което намери.
Видеото.
Не просто нелегална трансакция към бивша съветска република срещу гарантиран монопол на пазара на телекомуникациите. Не просто превод към сметката на някой вече облагодетелствал се африкански лидер с милиони от помощи, предназначени за развиващите се страни срещу ответни услуги — разработване на нефтено поле, продажба на оръжие, противопехотни мини, амуниции, за да печели норвежката компания.
Не беше нищо от този порядък.
Беше…
Скункс боязливо се огледа, увери се, че наблизо няма хора, и запали още една цигара, за да си избистри главата.
Да отиде в полицията.
Не, дявол го взел.
В никакъв случай.
Но не виждаше и друг изход, а и имаше… да, имаше Габриел.
Габриел Мьорк. Започнаха заедно, отдавна, на игра. На компютрите в детската стая, вдъхновени от двамата австралийски младежи от осемдесетте, Електрон и Феникс, от времето, когато почти нямаше мрежа, а машините разполагаха само с десет мегабайта памет и процесори, не по-големи от тези на калкулаторите, обаче двамата успяха да проникнат навсякъде. НАСА, ЦРУ — беше детска игра, той и Габриел си умираха от кеф всеки път щом съумееха да разбият непревземаеми системи, но неочаквано Габриел се преориентира.
Бе прекалено добродушен. Твърде морален. Затова се раздалечиха. Габриел имаше съвсем различно отношение към дейността им, според него трябваше да използват способностите си за добри дела, не да вредят, не да създават хаос. Последния път се скараха жестоко на по бира в „Тедис Софт Бар“, разделиха се като неприятели и оттогава не си говореха. Последно чу, че Габриел започнал работа в полицията.
Божичко. Полицията. Врагът.
И все пак.
Не му харесваше.
Изобщо не му харесваше.
Но точно сега нямаше представа какво друго да направи.
Скункс пак дръпна от цигарата и за последен път се замисли.
Да, така трябва да процедира.
Габриел Мьорк. Нямаше друг начин. Скункс хвърли фаса, увери се, че никой не го следи и се запъти към бункера си.
Миа Крюгер махна на сервитьора, поръча „Гинес“ и „Йегермайстер“ и го изчака да се отдалечи, преди да отвори папката.
„Лори“. Старият, достопочтен бар на „Хегдехаугсвайен“. В последно време бе възобновила посещенията си тук, когато апартаментът ѝ — само на няколко минути път — ѝ се стореше твърде самотен и студен.
Беше си харесала ъглова маса в дъното на локала, където бе възможно да се скриеш, да останеш сам с мислите си, а животът наоколо да се усеща. Миа обичаше това място открай време. Идваше тук като студентка. Сепарета с червени кожени дивани и бели покривки на масите. Сервитьори в бели ризи и папийонки. Разнородна клиентела — от костюмирани бизнесмени до художници и писатели в износени дрехи. Можеше да се спотаиш и не на последно място — беше от малкото заведения в Осло, където не свири музика. На Миа ѝ допадаше тишината тук, приглушените гласове и звънът на чаши, без вечните натрапчиви песни от високоговорителите.
Отпи голяма глътка бира и се загледа в първата снимка. Голо момиче. Камила Грийн. На седемнайсет години. Положена в пентаграма от свещи. Върху постеля от пера. С руса перука. Миа допи бирата и усети ефекта от алкохола, поръча по още едно от двете питиета и извади химикалка и бележник от чантата си.
Гласовете наоколо постепенно заглъхваха, а тя потъваше все по-дълбоко във фотографиите.
Така е било.
