— Познавахте ли я?
— Кого?
— Камила Грийн.
Мъжът с бялата каска като че ли все още не разбираше за кого говори Мунк, но въпреки това кимна.
— Значи я познавахте? — обади се Миа. — Откъде?
— Беше през лятото — отвърна мъжът срещу тях. — Там имаше катеричка. Обичам катерички.
Мунк хвърли крадешком поглед към колежката си, а тя само поклати глава.
— В гората ли? — попита тя. — Там ли видяхте Камила? Съвсем случайно?
Джим Фюглесанг се подсмихна и изглежда мислено се пренесе другаде.
— Харесват ми опашките им — толкова са пухкави и меки! И когато правят така с ръчички. Като държат шишарки. Знаете — когато ядат.
Пак се усмихна и стисна зъби.
— Значи, видяхте катерица в гората? През лятото? — въздъхна Мунк; започваше да губи търпение.
— О, да, много катерици — не спираше да се усмихва мъжът. — Обикновено има по големите борове до езерцето. Знаете ли къде е червената лодка?
— Там ли я видяхте? — попита Миа. — При езерцето?
— Кого? — за пореден път не схвана Джим Фюглесанг.
— Слушай… — въздъхна Мунк, но Миа сложи ръка на рамото му и го прекъсна.
— Отишли сте при езерцето да гледате катериците?
— Да, обикновено там се събират.
— И сте били сам?
— Да — отвърна Джим Фюглесанг. — Така ми е най-приятно.
Мунк не разбираше какво цели Миа, но я остави да продължи.
— Значи Камила, момичето от вестника, не е била там?
— Не, не беше там, само катеричката. Първо си помислих, че има малки, защото ми се стори, че видях бебе-катериче, но само в началото, после се виждаше единствено голямата… ако малко приклекнеш.
Джим Фюглесанг приведе леко глава, внимателно се заозърта в едната и другата посока и допря показалец до устните си.
— Тихо, защото веднага ще избягат.
— Значи, при езерцето? — усмихна се Миа. — Там ли ги засне?
Тя отвори папката, извади двете снимки, показани им от Анете Голи, и внимателно ги побутна през масата.
На това мъжът с бялата каска реагира — отклони поглед от снимките и се взря в стената.
— Мария Тереса — промълви той и започна да си удря главата през каската.
— Камила. — Мунк вече не успяваше да се сдържи.
— Мария Тереса — повтори Фюглесанг, сякаш напът да изпадне в пълно умопомрачение. — Четири бели камъка.
— Камила — повиши тон Мунк.
— Четиринайсет минути при хубаво време. Шестнайсет минути на връщане.
— Слушай — разгневи се Мунк, но Миа пак положи ръка на рамото му.
— Веднъж в градината ни дойде катеричка — меко заразказва тя. — Когато бях малка. Сложихме слънчогледови семки в хранилката за птици и когато отидохме да проверим дали са долетели птички, вместо тях видяхме катерица.
Джим Фюглесанг престана да се удря по главата, но все още гледаше към стената.
— Аз и сестра ми — разказваше Миа. — Оставяхме семки и тя се връщаше. Заставахме на прозореца, зад пердето, и чакахме, а тя идваше всеки ден по едно и също време. Но знаеш ли кое ни затрудни най-много?
— Не. — Джим Фюглесанг се обърна към тях с любопитство.
— Да решим дали да я кръстим Чип или Дейл.
Мунк недоумяваше какво цели Миа с тези глупости, но я остави да продължи.
— Близначката ми искаше да е Чип, а аз предпочитах Дейл.
— Чип и Дейл съсипаха елхата на Мики Маус — засмя се Джим Фюглесанг.
— Знам — усмихна се Миа.
— Така и не ги хвана и страшно се ядоса. Беше я украсил толкова хубаво за Коледа, а те унищожиха всичко.
— Именно. Така и не решихме, но се радвам, че я снимахме.
— Катеричката ли? — попита Джим.
— Да — потвърди Миа. — Окачихме снимките в нашата стая, та всяка вечер да ги гледаме, преди да си легнем.
— Дейл е дебелият, страшно е смешен — ухили се мъжът с каската и за момент сякаш пак щеше да потъне в себе си, но Миа го измъкна.
— И ти обичаш да снимаш, нали?
— Да — закима Джим.
— Ти си направил тези снимки, нали? — кротко попита Миа и спокойно постави длан върху фотографиите на масата.
— Да. — Мъжът с каската успя да ги погледне.
— Знаеш ли какво трябва да направим, Джим?
— Не.
— Да забравим за Камила. Момичето върху перата.
— Така ли? — изненада се Фюглесанг.
— Да, да забравим за нея, не е толкова важна — продължи Миа. — Не си убил Камила. Защо да я убиваш? Дори не си я познавал, а и си добър човек, никога не би направил нещо подобно, нали?
— Не, никога — заяви Джим Фюглесанг.
— Не си я познавал, нали?
— Не, никога не съм я виждал.
— Само малко си се уплашил, когато си видял вестниците. И не е за учудване. И аз щях да се уплаша. Ти би ли се уплашил, Холгер?
Миа погледна Мунк и се усмихна. Холгер само вдигна рамене.
— Да, разбира се — прокашля се той.
— Виждаш ли, Джим? Всички щяхме да се уплашим. Страх те е било, защото си направил снимките, нали?
— Не бях аз — изхлипа Джим.
— Разбира се, че не си бил ти.
— Не съм убил котката.
— То се знае, че не си убил котката.
— Нито пък кучето.
— Естествено, не си убил кучето. Никога не би причинил зло на никого, нали, Джим?
— Не. — Джим изтри една сълза.
— Според мен е много мило от твоя страна.
— Кое?
— Че ни донесе снимките. Помагаш ни. Разбира се, че не си бил ти. Само че бихме искали да знаем къде си ги направил, нали разбираш?
— Снимките на кучето и на котката ли? — попита мъжът с каската.
