Совата полностью

И ето че той пак се издъни, мамка му! Проигра парите. Напи се и проигра парите. За пореден път. И на нея вече ѝ дойде до гушата. Изключително много обичаше Къри, тук нямаше съмнение, но силите ѝ вече свършиха. Когато се запознаха, се колебаеше — той бе малко непохватен и самонадеян, не точно както си бе представяла любимия си, но бързо го преодоля. Събраха се. Подхождаха си, въпреки че той невинаги беше идеален. Работеше по всяко време на денонощието, ала Сюнива търпеше, не възразяваше. Дори за пиенето си затвори очите, но това…

Не, дяволите да го вземат. Това беше прекалено.

Екскурзия до Фиджи.

Не. Това преля чашата. Изгони го и се чувстваше доволна. Апартаментът си беше неин. Нейният баща им даде парите, когато преди няколко години им се прииска да си купят общо жилище. А сега беше само неин. И беше прекрасно.

Сюнива излезе с чашата кафе от стаята за почивка и се приготви за сутрешното съвещание. Нощното дежурство бе приключило, сутрешната смяна щеше да започне и всички щяха да обсъдят събитията от изминалата нощ. „Света Хелена“ беше учреждение, където стари хора идваха да прекарат последните си дни или седмици, или месеци и беше общо взето спокойно място. Тук посещение на лекар. Там промяна в дозата на лекарствата.

След съвещанието отдели време за още едно кафе, преди да се захване със сутрешната обиколка. Имаше нужда. Днес ѝ предстоеше да навести Турвал Сюн.

Лудият енорийски свещеник.

Така го наричаха. Не знаеше защо, но имаше нещо в този старец, някаква тъма в погледа му, всеки път я завладяваше неприятно усещане в негово присъствие.

Сюнива се насили да се усмихне и внесе закуската в стаята му. Слава богу, енорийският свещеник спеше и тя остави подноса на шкафчето до леглото. Сандвич със сьомга и каперси. Чай от лайка с мед и чаша портокалов сок. Това не беше обичайното меню в „Света Хелена“.

Сюнива тъкмо се канеше да излезе, когато неочаквано енорийският свещеник отвори очи.

— Няма да отида на небето — възкликна старецът и се втренчи в нея.

Червенокосата медицинска сестра се стресна не на шега.

— Разбира се, че ще отидете — усмихна се тя, след като се съвзе.

— Не, съгреших.

Старецът изглежда съвсем бе загубил разсъдъка си.

— О, Господи, проси ми. Отче мили, не знаех, не знаех, позволи ми да изкупя греховете си.

Мъжът вдигна нагоре кокалестите си ръце и немощно простена към небето.

— Защо никой не чува?

В медицинския картон на енорийския свещеник пишеше „три пъти 10 мг диазепам, 0,5 мг морфин интравенозно“. Сюнива хвърли поглед към системата и видя, че е празна. Дежурният не бе идвал и не беше допълнил лекарствата. Тя се надигна, поклати ядосано глава и свали банката от статива.

— Не — неочаквано изпъшка старецът.

Сюнива го погледна.

— Не, не — повтори енорийският свещеник и посочи с изкривения си пръст пластмасовата банка в ръката ѝ.

Отне ѝ няколко секунди да разбере какво се опитва да каже.

— Не желаете ли да ви вливаме лекарства?

Старецът поклати глава и посочи книгата на нощното си шкафче.

— Библията? Искате ли да ви почета?

Енорийският свещеник отново поклати глава и впери в нея вече по-ясен поглед.

Промърмори нещо, отначало неразбираемо за Сюнива, но когато го повтори, тя схвана, че трябва да отвори шкафчето.

Върна банката на статива, заобиколи леглото, приклекна пред шкафчето и го отвори. Вътре имаше вестник. Стар брой на „Ве Ге“. Сюнива го извади и му го показа.

— Това ли?

Старецът кимна.

— Тя — посочи той.

— Коя е тя? — попита Сюнива.

— Децата горят — прошепна старецът с помътнял поглед.

— Турвал? — Сюнива положи ръка на челото му.

Пареше.

— Турвал?

Не последва отговор.

Старецът вече не беше буден. Клепачите му бавно се отпуснаха, а изкривеният пръст, с който бе посочил снимката във вестника, висеше безжизнено от леглото.

Сюнива Рьо върна вестника, откъдето го бе взела, оправи завивката на стария енорийски свещеник, влезе в склада и извади оттам нова банка, прикачи я към измършавялата, набръчкана ръка, увери се, че старецът спи дълбоко, внимателно затвори вратата след себе си и продължи сутрешната си обиколка.

Габриел Мьорк седеше напълно неподвижно в дъното на залата за съвещания. Не беше спал в продължение на двайсет и четири часа, но не се чувстваше уморен. През нощта беше повърнал няколко пъти и стомахът му бе празен, но кой знае защо, не изпитваше и глад. Намираше се в шок, беше ясно. Снощи Скункс го бе потърсил — ненадейно се появи пред бюрото и настоя да се срещнат — а любопитството на Габриел, естествено, бе огромно, но нищо не беше в състояние да го подготви за това.

Наглед напълно изтощен, Мунк стоеше прав до проектора. Някои от тях не бяха спали. Миа и Мунк останаха с Габриел цяла нощ. Анете Голи дойде в три, малко след нея се появи и Къри. Все още не го бяха видели само Ким Колсьо, Юлва и Лудвиг Грьонли и сега се канеха да изгледат ужасния филм и честно казано, Габриел се съмняваше, че ще издържи.

— Както на всички ви е известно — прокашля се Мунк и плъзна поглед по притихналата аудитория, — снощи стар колега на Габриел го е потърсил. Името му е…